Може би Магуайър също искаше да си излее душата. Дени ускори крачка. Мобилният й телефон започна да звъни и тя затаи дъх, когато на екрана видя номера на майка си. Татко! Как можа да забрави?
— Здрасти, мамо! Как сте?
— Добре. — Последва малка пауза. — Нали знаеш какъв ден е днес?
Дени автоматично направи сметка. Беше на двайсет и две. Седем години.
— Разбира се. — Тя спря и заслони телефона с ръка, сякаш не искаше минувачите да я чуват. — Всяка година на този ден мисля постоянно за него. Понякога ми се струва… — Гласът й заглъхна.
— С всяка изминала година ми липсва все повече — каза майка й. Гласът й беше овладян, сякаш се беше стегнала, за да издържи целия ден.
— Кога е поменът?
— В един.
Дени не отговори веднага.
— Тази година не мога да дойда.
— Зная, скъпа. Просто исках да те чуя. Знаех, че няма да дойдеш. Вчера си имала голям ден. Поздравления. Сигурна съм, че много хора ще искат да говорят с теб.
— Не е заради това. Просто съм задръстена с обичайните дела. Ще запалиш ли една свещ от мен?
— Разбира се. Ще се чуем по-късно. Гейб добре ли е?
— Много е добре. Може би ще излезем през почивните дни. Как е Джек?
— Все същото. Нямаше го през по-голямата част от нощта и не можа да стане за работа.
— В края на седмицата ще намина — каза Дени. После затвориха.
Тя продължи да крачи, но се чувстваше виновна. Лайза и Джордж живееха доста далеч, така че никога не успяваха за помена на татко. А Джек беше друсан през по-голямата част от времето, така че майка й пак беше сама дори и той да отиде с нея. Майка й можеше да разчита поне на нея. Или само така си мислеше. Втора година подред Дени щеше да пропусне помена за баща си. Беше й болно. Особено когато знаеше каква вярваща католичка е майка й, колко много искаше Дени да преживява вярата така, както го прави тя. Дени въздъхна и продължи да крачи, казвайки си, че трябва да се реваншира на майка си, защото се чувстваше недостойна.
Стигна входа на кабинета на доктор Орловски на 79-а улица и „Бродуей“. Когато влезе в чакалнята, вече имаше половин дузина пациенти. Спря се, за да махне на Карла, която седеше зад бюрото в приемната, а тя я поздрави с „честито“. Дени кимна и се усмихна, а после пое по двайсетте стръмни стъпала, които водеха към нейния офис. Когато най-сетне стигна горе, както винаги се размисли. Какво щях да правя без доктор О.? Това беше най-добрата работа, която беше имала. Дори като оставим настрана, че преди година спаси Гейб от Службата за закрила на децата — нюйоркския еквивалент на Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси. Хомеопатичните лекарства и детоксикацията на доктор О. бяха прочистили тялото на Гейб от оловото и другите отрови, които, настояваше той, бяха внесени чрез ваксините. Освен това, като доктор по медицина, издаде удостоверение, че ХРДВ на Гейб е „излекуван“. Това извади детето от списъка на Службата за закрила на децата и задължителното тъпчене с лекарства срещу ХРДВ, за да може да посещава държавно училище. Тази година беше събрала достатъчно, за да го запише в „Мърсър“.
А сега ръководеше немедицинската страна на малката империя, както доктор О. шеговито я наричаше. Но това съвсем не беше шега. Ставаше дума за процъфтяваща интернет търговия с екологични витамини, дивидита и книги, свързани със здравето, и продукти за здравословен начин на живот като сокоизстисквачки и водни филтри. По-голямата част от печалбите отиваха за финансиране на истинската страст на доктор О. — документалните филми по здравословни въпроси, които Дени продуцираше и режисираше — единственото нещо, разбира се, с изключение на Гейб, което сутрин я караше да става от леглото.
Нейните колеги, Ричард Камински, Джейсън Уейт и Сет Уейнстейн, стояха и разговаряха до склада за витамини на доктор О., когато Дени се добра до върха. Ричард започна да ръкопляска и останалите се присъединиха към него. Тя се спря, свита от неудобство, но тайно се наслаждаваше на признанието. Те се приближиха и я поздравиха с прегръдки.