— Обичам те, но не мога да живея с теб. — Когато тя продължи, Ричард почувства вцепеняваща тежест, сякаш някой беше стъпил на гърдите му. — Не зная как другояче да се изразя и не мога да ти опиша какво преживявам. — В главата на Ричард се мярна: какво преживяваш ти, но не каза нищо. Бяха женени от шест години, през които и двамата зарязаха инвестиционното банкиране: тя, за да започне ново списание с двама приятели от Харвардското бизнес училище, а той, за да сключва сделки заедно с Харолд Милнър — най-големия артист на своето поколение във фирменото завземане. Шест месеца преди засадата в Саут Хемптън Кейти вече беше напуснала списанието и се бе върнала отново в банкирането.
Влакът най-сетне потегли и сега Ричард щеше да има какво да гледа през прозореца. Обаче образите не се махнаха. Прах. Пепел.
— Ядрени отпадъци — каза той на глас. След това извърна глава от прозореца.
— Ето, отново го направихте, а още няма девет и половина — обади се жената. После протегна ръка към него: — Казвам се Дениъл. Дениъл Джексън.
— Ричард Блум. — Той отвърна на ръкостискането й.
— Май вашият ден започва както моя вчера.
— Да, бил съм и по-добре. На път към гарата се отбих в апартамента на моя адвокат, за да подпиша документите за развода. Причината вчера да не отида в кантората беше, че провеждах интервю за работа с момиче, от което научих, че чичо му бил свещеник. Излезе, че е същият, който ни бракосъчета. Представяш ли си! Вчера се страхувах да не ме удари гръм, когато отида в центъра да ги подпиша.
Дениъл се изсмя.
— Браво, умен човек, съумял да избяга от Божия гняв.
— Да, обаче си мисля, че той винаги си отмъщава. Със сцени от брака, които непрекъснато ти проблясват в ума. Може да ми отиде денят в опити да си прочистя главата.
— Значи „ядрените отпадъци“ се отнасяха за това?
— Разголвам се с тези вътрешни монолози.
— На мен също ми се е случвало.
— Защо в такъв момент човек си спомня само лошото?
— Защото в подобен момент ще боли още повече, ако си спомняш хубавите мигове. — Очите й огледаха лицето му, сякаш искаше да го разгадае. Изглеждаше прекалено млада за тази мъдрост.
— Твоят скоро ли беше?
Тя поклати глава.
— Преди осем години. — Гласът й беше безизразен. Очевидно това бе болезнена тема.
Ричард отново заби нос в своя вестник.
Дени се зарови в спортните страници на „Таймс“ и направо се забрави. След половин час надникна над вестника и видя, че Ричард още е погълнат от „Уолстрийт Джърнъл“.
— Готова ли си за размяна? — най-накрая попита той.
— Моля, ето ти „Таймс“, но за съжаление няма какво да прочета в твоя „Уолстрийт Джърнъл“.
— Добре, аз ще си взема първата част обратно. Още не съм чел коментарите. Макар да съм „костюмар“, тяхното мнение ме интересува.4
Дани прехвърли през главата си първия им разговор.
— Аз не съм те наричала „костюмар“, нали?
— Не, но се четеше по лицето ти.
— Или си параноичен, или си много чувствителен.
Тя видя как лицето му омекна. Част от напрежението, което беше забелязала по-рано, сякаш се оттече. Сега изглеждаше по-привлекателен. Устните му бяха изваяни, а линията на брадичката — волева. Лицето му не беше подпухнало, което означаваше, че се храни умерено и не пие прекалено. Още много отдавна Дени се бе научила да внимава за тези признаци. Това беше видяла в Джеймс — човек, който не прекалява. Сега се смееше сама на себе си. Защо забеляза този непознат? Защото беше красив като картинка, а кафявите му очи я гледаха по начин, който подсказваше интерес. В този миг тя осъзна, че прекалено дълго го беше оглеждала и без да има такова намерение, между тях бяха прехвърчали искри.
Почувства някаква буца в гърдите си. Неудобство или желание? Погледна надолу към вестника в скута си, след това го погледна в очите, докато той продължаваше да я наблюдава. Тогава продължи:
— Може би по малко от двете. Малко параноя съвсем не е нещо лошо, нали?
Да, наистина изглежда добре.
Той кимна.
— Виждам, че си голяма фенка на спорта. Повечето мъже, които познавам, не отделят толкова време за резултатите.
— Татко беше фен на „Янките“. Заедно следяхме мачовете и резултатите.