Ричард не отговори. Изглежда размишляваше.
Дени пък си мислеше за своя коментар „убежище в буря“ и й се дощя да не го беше правила.
— Зная, че не бих могла да стигна толкова далеч без теб. И със сигурност не бих могла да участвам в „Срещни се с пресата“.
— Разбира се, че би могла. Просто имаше нужда от начален тласък. Вече си пред камерата. Изглежда ти хареса и си много добра в това. Каква беше приказката за учителите и критиците? Онзи, който може — действа, а този, който не може — дава акъл или критикува.
— Или снима документални филми? Май не си много любезен с хората, които правят документално кино, което мнозина смятат за форма на изкуство.
— Разбрала си ме погрешно. Исках само да кажа, че сега, вместо да си зад сцената, показвайки други хора, застанали на нея, си излязла отпред и защитаваш своята истина.
Дени се замисли върху чутото. Спомни си колко беше разочарована от себе си, че измърмори само „Благодаря ви!“, когато получаваше наградата от „Трайбека“. Беше прекалено уплашена, за да каже какво означава този приз за нея. Обаче тази сутрин, когато се изправи очи в очи с Медсън, на самата себе си се стори друг човек. Сложи ръката си върху тази на Ричард.
— Благодаря. И какво ще стане с нас, след като всичко това свърши?
— Както и преди казах, ние сме доста необичайни съквартиранти, нали? Нямах предвид буквално, но така или иначе, понякога се получава.
Дени го помилва по страната.
— Не е ли голяма ирония — аз, забъркана в тази каша, а ти работиш за силите на мрака? — Тя стрелна поглед над главата на Ричард към стената. Дали при подобни обстоятелства изобщо може да се получи нещо? — Какво точно правиш за Медсън?
— Аз съм един от неговите инвестиционни банкери. Предлагам му сливания, осигурявам финансиране за разширяване на бизнеса.
— Значи му помагаш да разширява империята си, докато аз правя всичко възможно да я унищожа.
— Да я унищожиш? Не виждам нещата по този начин.
— Бъркаш. Ако зависеше от мен, щяха да натикам цялата фармацевтична индустрия в някоя черна дупка.
— Защо?
— Разказах ти за моите мъчения с Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси. Загубих делото и копелетата щяха да ми вземат Гейб, ако не се бях съгласила да го дрогират. Не можеш да си представиш какъв ужас беше. — Сякаш някой стисна сърцето й. — Ти имаш ли деца?
— Не. Племенници и племеннички.
— Няма нужда да си ги държал след раждането или да си ги кърмил, за да разбереш как съм се чувствала тогава. Гейб е най-хубавото нещо, което съм направила. Ако утре умра, мога спокойно да кажа, че съм дарила на света един от най-прекрасните подаръци, които някога е получавал, и че съм направила поне едно забележително нещо в живота си — Гейб. — Очите й се напълниха със сълзи. — Можеш ли да си представиш как някой ми казва, че тъй като не съм съгласна с тях, ще ми отнемат центъра на моя свят? Моят Гейб? След това ме заплашваха, изкривяваха фактите, в продължение на три години ме съсипваха финансово, за да накарат най-накрая един безсърдечен съдия да го направи? — Тя се наклони към Ричард с напрегнати мускули и трепкащи ноздри. — Мразя тези копелета!
— Но това се е случило заради Отдела, а не заради фармацевтичните компании?
Изражението й стана сурово:
— Нищо подобно не би могло да се случи, ако производителите на лекарства не натрапваха стоката си на лекарите, училищата, болниците. Стигнало се е дотам, че те просто си измислят някое лекарство и започват да се чудят на кого да го пробутат. Дори налагат смешни и субективни критерии като тези за Синдрома за дефицита на внимание и хиперактивност, които са приложими за всеки. Ако детето ти не може да седи мирно, провиква се в клас, без да вдигне ръка — накратко, ако още не се е научило на самодисциплина или са го натъпкали със захарни закуски и сокове в стола, някоя училищна сестра може да използва половин дузина фалшиви критерии от библията на психиатрията — Диагностичен и статистически наръчник №5, и да го обяви за страдащ от този синдром. Без обективни психологически тестове. Без сканиране на мозъка, без физическа диагностика. Някаква училищна сестра без нужната квалификация, която е изгледала няколко образователни филмчета, предоставени от фармацевтичната индустрия. И нещата не свършват дотук. Психиатрите и производителите на лекарства продължават да си измислят нови диагнози за все нови категории и подразделения. Само един господ знае какво ще се случи, когато минем на ДСН №6. Плахостта психическо разстройство ли е? А скръбта? Трябва ли да лекуваме с лекарства тези обикновени личностни характеристики и опит? — Дени се вкопчи в крайчеца на чаршафа и започна да го усуква. — Всичко това се превърна в научен експеримент с химията на мозъка на нашите деца. Ние превръщаме ежедневния живот в някакво разстройство и започваме да го лекуваме, като отнемаме правата на родителите. Сториха същото с брат ми Джек. С години го дрогираха заради свръхактивност. Майка ми беше милосърдна сестра и е вярвала във всички тия глупости, докато не видяла какво са му причинили. А сега вече е наркоман. Най-накрая успя да се откачи от обезболяващите, но сега е на адерал9 с рецепта и купува всякакви успокоителни, които може да докопа на улицата. Не успява да се задържи на работа. На двайсет и седем още живее при майка ми! Няма спестявания, няма гадже, няма живот. Копелетата го съсипаха и колкото и да се опитвахме, не можахме да го откачим. Сънувам ужасни кошмари, че го намирам мъртъв на някаква алея.