Намери си място до нещо, което приличаше на авариен изход, откъдето ясно се виждаше входната врата. Поръча си салата.
После, когато се качи в таксито, на което махна, шофьорът я попита:
— Госпожо, адресът е на две преки от тук. Да се возите ли искате, или да походите?
Тя избра да походи и лесно откри жилищната сграда на Солсбъри на 34-а улица. Беше седем или осеметажен блок в края на една странична улица, малко по-надолу от квартала, в който живееше Денис. Апартаментът на Солсбъри се намираше на четвъртия етаж. Тя натисна звънеца на 7В, но отговор не последва. След това опита 7Г. Женски глас попита:
— Кой звъни?
— Аз съм.
Трябваше да опита още три пъти, преди някой да отвори вратата.
Когато стигна до апартамента на Солсбъри, почука колкото можа по-тихо на вратата, като внимаваше да застане точно пред шпионката.
— Госпожо Норт?
— Да, аз съм.
— Моля, вървете си.
— Господин Солсбъри, няма да си ида. Трябва да говоря с вас за данните.
— Страх ме е.
— Няма да ви нараня.
— Може би, но вашето присъствие тук ме излага на опасност.
— Данните са съдбоносни, ако показват това, което си мисля. Освен това те са единственият шанс да се спася. Мога да ги използвам, за да получа защита от Федералната служба на специалния съветник.
— Службата на специалния съветник не можа да защити Джон Маклоски. От полицията съобщиха, че бил убит в апартамента си.
— Нямам нищо общо с това.
— А какво ще кажете за пиколото в хотелската стая на вашия приятел?
— Това беше наемен убиец, изпратен да ни ликвидира и да прибере флашката с данните.
— Къде е вашият приятел?
Дени почувства как сърцето й прескача.
— Чака ме на няколко преки оттук. Господин Солсбъри, щом се тревожите, да си говорим в коридора ви излага на по-голяма опасност, отколкото ако ме пуснете да вляза. — Миг по-късно той отвори вратата и отстъпи назад, без да я изпуска от очи. И в дома си бе предпазлив в движенията си, както в „Уилърд“. Апартаментът беше претъпкан с джунджурии, мебели и сувенири — всички спретнато подредени. Тя долови миризмата на нещо готвено. — Няма да ви бавя.
— Наистина не искам да се забърквам повече. Надявам се, че разбирате.
— Може ли да седна? — Дени посочи дивана.
Той се настани на кресло от другата страна на масата.
— Можем ли да поговорим за данните? — попита тя.
Солсбъри кимна.
— Преди не ви казах, защото нямам право, но запазих всички данни от проекта „Епсилон“. Това ще рече данните за петгодишен период от всички двайсет производители на ваксини. Сравних петгодишните данни за „Фарма Интернешънъл“ и тяхното съответствие — първите пет колони във файла, който ви е дал Магуайър.
Дени почувства новината като токов удар. Магуайър сигурно беше имал това предвид, когато бе говорил за „правилната страна“ малко преди да го застрелят. Но не правилната страна на проблема, а дясната11 страна на екселската таблица. Сигурно е трябвало да изпрати имената на децата от проучването в първата колона — „лявата страна“ — по имейла или е планирал да й ги предостави в отделен файл.
— Това означава, че файлът, който Магуайър ми даде, съдържа данни за децата в частта на „Фарма“ от проучване в продължение на десет години?
— Не мога да намеря друго обяснение. Пет колони с данни за 27 432 реда съвпадат точно и в двата файла.
— И вие ги анализирахте?
— Да.
Дени се наведе към него, сякаш това щеше да го накара да се разбърза.
— И какво открихте?
— Регресивният анализ на Магуайъровия файл показва коефициент на корелация 0,83 между ваксинираната група и разстройства от спектъра на аутизма: това ясно свързва ваксините с аутизма.
Дени имаше чувството, че не е чула добре.
— Какво казахте?
— За ваксинираните деца в групата на Магуайър е 5,3 пъти по-вероятно да развият разстройства от така наречения аутистичен спектър, отколкото децата, които не са били ваксинирани през този десетгодишен период на проучване.