Отблизо негово сиятелство изглеждаше недотам младолик и свеж, както когато го гледаш от тълпата: цялото му лице в дълбоки бръчки, къдриците — неестествено буйни, а дългите мустаци и бакенбарди — твърде кестеняви за неговите седемдесет и пет години.
— Ераст Петрович, тъкмо навреме! — извика губернаторът. — Той говори френски толкова лошо, нищо не му се разбира, а на руски и дума не може да обели. Вие знаете английски, я ми разтълкувайте какво иска от мен! Как ли са го пуснали? От цял час се разправям с него, но полза никаква!
— Ваше високопревъзходителство, как да не го пусна, като е лорд и има право! — явно за пореден път проплака очилатият. — Откъде да знам…
В този миг англичанинът също се обади. Обърна се към новодошлия и възмутено размаха някакъв документ, целият в печати. Ераст Петрович безстрастно започна да превежда:
— Това е непочтена игра, така не се прави в никоя цивилизована страна. Вчера посетих възрастния господин, който ми разписа акта за покупка на къщата, и си стиснахме ръцете. А той сега, видите ли, отказва да се изнесе. Неговият внук мистър Шпейер каза, че възрастният джентълмен се мести в Дома за ветерани от наполеоновите войни, там щяло да му е по-удобно, защото щели добре да се грижат за него, а тази къща се продавала. Подобно непостоянство не прави чест никому, особено след като парите вече са броени. И то доста пари, цели сто хиляди рубли. Ето го акта за покупката!
— Тая хартийка отдавна я размахва, но не ми я дава — обади се плешивият старец, който до момента беше мълчал. Очевидно тъкмо той бе Фрол Григориевич Ведишчев.
— Аз да съм дядо на Шпейер? — смая се князът. — И да ида в приют?!
Чиновникът се промуши към англичанина, повдигна се на пръсти и надникна иззад гърба му в тайнствената хартийка.
— Наистина, сто хиляди. Заверен от нотариус — потвърди той. — И адресът е нашият: „Тверской“, къщата на княз Долгорукой.
Ераст Петрович попита:
— Владимир Андреевич, кой е този Шпейер?
Князът избърса с кърпа пламналото си чело и разпери ръце:
— Шпейер е много мил младеж. С чудесни препоръки. На коледния бал ми го представи… мм… кой ми го представи? Не, сетих се! Не на бала. Със специално писмо ми го препоръча негово височество херцог Саксен-Лимбургски. Шпейер е чудесно, много възпитано момче, има златно сърце и е толкова нещастно! Участвал е в Кушкинския поход, бил е ранен в гръбнака, оттогава е сакат и не може да ходи. Придвижва се с инвалидна количка, но не пада духом. Занимава се с благотворителност, събира пожертвувания за сираците и самият той прави огромни дарения. Вчера сутринта бяха тук двамата с този смахнат англичанин, който бил известният британски филантроп лорд Питсбрук. Помоли да разреша на англичанина да разгледа къщата, защото лордът бил познавач и ценител на архитектурата. Как бих могъл да откажа на клетия Шпейер подобна дреболии? Инокентий ги придружи — Долгорукой ядно бучна с пръст чиновника, които чак плесна с ръце.
— Ваше превъзходителство, откъде да… Нали лично вие ми наредихте най-любезно да…
— Стиснахте ли ръка на лорд П-Питсбрук? — попита Фандорин и на Анисий му се стори, че в очите на надворния съветник блесна искрица.
— Ами да, разбира се — сви рамене князът.
— Шпейер отначало му разправи на английски нещо за мен, тоя дългуч засия и ми подаде ръка.
— А п-преди това подписахте ли някакъв документ?
Губернаторът свъси вежди да си спомни.
— Да, Шпейер ме помоли да подпиша приветствено писмо по случай откриването на новия Екатеринински приют. Да се превъзпитат малолетните блудници е благородно начинание. Но не съм подписвал никакъв акт за покупка! Нали ме познавате, драги, аз винаги внимателно прочитам всичко, което подписвам.
— После той къде дяна писмото?
— Мисля, че го показа на англичанина, рече му нещо и го прибра в папка. Тя беше в количката му — лицето на Долгорукой, бездруго мрачно, притъмня като буреносен облак. — Ах, merde! Да не би…
Ераст Петрович се обърна към лорда на английски и синът на Албион, изглежда, му гласува пълно доверие, защото му подаде тайнствения документ да го разгледа.
— Изготвен е изрядно — промърмори надворния съветник, след като му хвърли едно око. — И г-гербов печат има, и нотариална заверка от „Мьобиус“, и подпис… Това пък какво е?! — върху лицето на Фандорин се изписа крайно недоумение.
— Владимир Андреевич, погледнете! Вижте този подпис!
С погнуса, сякаш пипаше жаба, князът взе документа и го отдалечи колкото можа от далекогледите си очи. След което прочете на глас:
— „Вале пика“… Чакайте, чакайте, какво е това „вале“?