— Татко ме прати да ти кажа: току-що е чул в града, че надзорникът е на път за Мазадан! Вече е стигнал до Хелкаплод. Утре пристига в Сижанийл.
— Значи ще е в Долината във вториден — рече тя. — Добре. Чудесно! — Раздвоеният й език запърха. — Хайде, дете, тичай при баща си. Кажи му, че празненството за надзорника ще е в морскиден, а началото на беритбата — в четвъртиден. И че искам цялото семейство да е в плантаторската къща до половин час. Хайде, бягай!
Плантацията бе притежание на рода Трейж от времената на лорд Конфалюм. Неравнобедрен триъгълник, разпрострял се на обширна площ около бреговете на спускащата се на югоизток към подножието на Мазадонския горски резерват река Хавилбоув Флуънс, която след няколко завоя се връщаше обратно на север. В тази зона Аксимаан Трейж господаруваше безпрекословно над петимата си синове и деветте си дъщери, безбройните внуци и двете дузини ратаи — лиймани и вруни. Кажеше ли Аксимаан Трейж, че е време за сеитба, те излизаха и сееха. Кажеше ли, че е време за беритба, излизаха и жънеха. В голямата къща в края на андродрагмовата горичка обедът се сервираше щом тя си дойде, без значение кога. Семейството дори спеше по нейна команда: гхайрогите са същества със зимен сън, но Аксимаан Трейж не разрешаваше на цялата фамилия да задреме едновременно. Най-големият син знаеше, че ще будува през първите шест седмици от зимната дрямка на майка си, а най-голямата дъщеря поемаше щафетата през останалите шест седмици. Аксимаан Трейж определяше сънния график на останалото домочадие в зависимост от нуждите на плантацията. И никой дори не й задаваше въпроси. Даже когато е била млада — невъзможно отдавна, когато понтифекс е бил Осиър, а лорд Тиеверас е владеел Замъка — Аксимаан бе тази, чиито съвети по време на криза търсеха всички останали, включително и баща й, както и съпругът й. Тя ги надживя и двамата, както и няколко от потомците им и много коронали дойдоха и си отидоха по нейно време. Дебелата й люспеста кожа бе загубила блясъка си, антрацитночерните змийчета на косите й бяха посивели, студените немигащи зелени очи почти не виждаха, но при все това тя не се спираше да вършее из фермата.
В плантацията не можеше да се отглежда нищо ценно, освен ориз и лузавендър, но и те не вирееха добре. Дъждовните северни бури лесно достигаха до провинция Дюлорн по голямата фуния на низината, и макар самият град да лежеше в суха зона, територията на запад от него се оросяваше обилно, дренираше се добре и бе плодородна и богата. А областта около долината Престимион беше съвсем друга, усойна и мочурлива, с гъста синкава кал наместо почва. Но с грижлив избор на сроковете можеше да се посее ориз в края на зимата точно преди пролетните наводнения и да се засади лузавендър късно напролет, и пак — в края на есента. Никой в района не познаваше ритъма на сезоните като Аксимаан Трейж и само най-безразсъдните фермери изнасяха разсада преди да се е чуло, че тя го е сторила.
Толкова внушителна и съкрушителна със своя престиж и власт, Аксимаан Трейж при все това имаше едно качество, което жителите на долината намираха за непонятно: съобразяваше се с провинциалния земеделски надзорник сякаш той бе извор на всякакви знания, а тя най-обикновен чирак. Два-три пъти годишно чиновникът идваше от столицата на провинцията Мазадон на обиколка из блатистите земи и винаги първо се отбиваше в плантацията на Аксимаан. Тя го настаняваше в голямата къща, наточваше от буретата огнено вино и нийкова ракия, изпращаше внуците на реката да наловят вкусни ситни хиктигани, заръчваше да се изпекат крехки бидлакови пържоли. И след края на празнеството разговаряше с госта до късна нощ за торове, разсад и какво ли не още, а дъщерите й Хейнък и Джърнък седяха при тях и записваха всяка дума.
За останалите бе озадачаващо, че вещата в отглеждането на лузавендъра повече от всяко живяло някога същество Аксимаан Трейж изобщо обръща внимание на заръките на някакъв дребен държавен служител. Но не и за семейството й.
— Ние си имаме наши пътища и накрая затъваме в тях — често казваше тя. — Правим същото като преди, защото е било добро. Сеем и полагаме всички грижи както си му е редът докато съберем реколтата, за да започнем всичко отначало. И смятаме за добре, ако реколтата не е по-малка от преди, но това в действителност е знак, че западаме. В този свят няма застой: спреш ли, затъваш в калта.
Ето защо Аксимаан Трейж се абонираше за селскостопански списания и понякога изпращаше внуците си в университет, и се вслушваше във всяка дума на чиновниците. Година след година методите й претърпяваха малки промени и година след година растеше броят на чувалите с лузавендър за пазара в Мазадон, и блестящите зърна на ориза образуваха все по-високи купчини в складовете й. Защото винаги имаше какво да се научи за усъвършенстване на работата и Аксимаан Трейж имаше грижата да го научи.