— Като мен? — попита тя сухо.
— Не обиждай жената, която обичам — погледна я той раздразнено.
Тя се усмихна и отпусна глава на рамото му. Сега разбираше защо Остин се стремеше да използва силите си, за да защитава невинните и да унищожи злото. Не можеше да очаква от него да се откаже от това. Уменията му бяха твърде ценни и редки, за да бъдат пропилени.
— Обзалагам се, че използваш случая, за да се облечеш като супер герой за Хелоуин.
— Да, най-много си падам по наметалата — засмя се той.
— А имаш ли бельо на Супермен?
Той кимна:
— И пижама със Спайдърмен, а кутията ми за обяд е с Невероятния Хълк.
Дарси прокара ръка по мускулестите му гърди и очертаните плочки по корема му:
— О, да. Ти си невероятен, това е вярно.
Той се обърна на една страна и се усмихна:
— А аз се обзалагам, че имаш Барбито от Малибу.
— И къщата на плажа — засмя се Дарси.
— Любимката на Америка. — Той плъзна ръката си нагоре и надолу по гърба й. — Кажи ми, какво се случи с теб?
Усмивката на Дарси се стопи:
— Предпочитам да не го правя.
— Искам да знам.
— Умрях, край на историята.
— Била си телевизионен репортер, гледах записите. Изглеждаше умна и забавна. — Отметна косата й назад. — Опитах се да разбера какво се е случило. Срещнах се със стария ти оператор Джак.
Дъхът на Дарси спря:
— Как е той?
— Не е добре. Нещо го е уплашило до смърт. Смята, че си била отвлечена от кръвосмучещи извънземни.
— Горкичкият Джак — потрепери Дарси.
— Разкажи ми какво е станало. Случило се е преди четири години на Хелоуин.
— Правех история за деца, които се преструваха на вампири. — Тя го погледна със съмнение. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?
— Да, разкажи ми.
Дарси потрепери, когато позволи на заключените в ума й спомени да изплуват.
— Отидохме в клуб в Гринуич Вилидж, не далеч от площада Вашингтон. Казваше се „Зъби на съдбата“. Джак ползваше стара видеокамера. Щяхме да интервюираме част от децата и да си тръгнем. — Дарси затвори очи за кратко: — Двойка от Нюйоркския Университет дойде на нашата маса. Драко и Тейлър. Драко бе със стоматологични импланти, които приличаха на зъби. А Тейлър бе сладко момиче, което просто искаше да бъде забелязано. Двамата позираха пред камерата и си тръгнаха. След това забелязах двама странно изглеждащи мъже и отидох на тяхната маса.
— Кои бяха те? — попита Остин.
— Грегори, облечен в костюм както обикновено. Другият бе шотландец, носеше килт, оцветен в червено и зелено.
Остин настръхна.
— Сякаш говориш за вампира, който отвлече Шана, докато я охранявах. Висок, с червена коса, вързана на конска опашка и говори като кръстоска между Шрек20 и Били Конъли21.
Дарси се усмихна тъжно.
— Да, това е Конър. — Първоначално бе харесала акцента му. — Помислих ги за полицаи. Те признаха, че са дошли, защото са чули за лоши неща, случващи се в клуба. Помислих си, че имат предвид наркотици.
Дарси въздъхна и продължи:
— Казах им, че изглеждат твърде стари, за да се преструват на деца. Конър ми отвърна, че те нямат нужда да се преструват и че нямам представа на колко години са всъщност.
— Звучи сякаш си е играел с теб — намръщи се Остин.
— Мислех си, че се шегува, особено когато Конър заяви, че наистина е вампир.
— Признал си е? — изправи се Остин.
— Двамата с Грегори непрекъснато се шегуваха. Не повярвах на нито една тяхна дума и те го знаеха. Дори попитах Конър дали чудовището от Лох Нес не е една от трансформациите му. А той ми заяви, че не трябва да се шегувам със скъпата Неси. Смеехме се и си прекарвахме добре, докато не повиках Джак да ги заснеме. Тогава се изнервиха…
— Камерата на Джак не е била дигитална?
— Не, не беше. Изведнъж почувствах леден студ в ума си, който ми нареди да не ги записвам. Гласът ни заповяда да си вървим. Следващото нещо, което разбрах, бе, че Грегори и Конър вече не са на масата. Бяха на бара и пиеха нещо червено, което изглеждаше като кръв. Бях толкова отвратена и объркана, че грабнах чантата си и се насочих към най-близкия изход.