Той застана зад ковчега на Джагър и го избута с всички сили.
„Леглото“ на вампира не помръдна.
— Какво става? — попитах аз.
— Заседнал е.
— Да не би да има нещо в него? Може би труп?
— Трябва да са няколко трупа. Това нещо тежи поне тон!
Александър повдигна капака. Всичко, което видяхме вътре, бе едно измачкано черно одеяло и бяла възглавница.
Той затвори капака и отново се опита да го премести.
— Може би нещо му пречи.
Аз се наведох към другия край. И двамата дърпахме и бутахме с всички сили, толкова силно, колкото можехме.
Но ковчегът не помръдваше.
— Да опитаме с този на Луна — предложи Александър, отмятайки черните си кичури от лицето си.
Хванах единия край на бледорозовият ковчег, а той — другия. Не можахме да помръднем и него.
Двамата претърсихме скривалището за нещо, което да ни послужи като лост.
— Погледни това — казах аз, сочейки няколко гвоздея, оставени до един цилиндричен брезентов чувал, вероятно принадлежащ на Джагър.
— Винаги, когато реша, че сме помислили за всичко, се оказва, че Джагър също го е сторил — каза Александър отчаяно.
— Нямам никакви инструменти в себе си — признах аз.
— Не мисля, че е разчитал да си носим — отбеляза Александър, поставяйки ръка на рамото ми.
Точно тогава чухме звука на кола, чиито мотор изгасваше.
Двамата бързо изскочихме от къщата на дървото, докато фаровете на катафалката на Джагър осветиха алеята.
— Чувала съм за заковаване на капака, но никога на целия ковчег! — възмутих се аз, докато бягахме надалече.
Глава 11. Бой между прилепи
На следващата вечер, преминах през входната врата на път за срещата ми с Александър в имението, когато се натъкнах на червен плик оставен на прага. На него с черни букви бе написано: Рейвън.
Вътре имаше червена бележка, на която с печатни букви беше написано:
Среща в парка Оукли.
Обичам те.
„Колко сладко“ — помислих си. Спонтанен любовен антракт в парка. Александър Стърлинг винаги планираше едни от най-мистериозните, съдържателни и свръхестествени срещи: пикник в дулсвилското гробище, бунтарски рок-танци на игрището за голф, откриването на котенцето ми, Кошмар, в изоставения обор.
Представих си как пристигам в парка, на обещаната среща около фонтаните в парка Оукли, как мехурчета се образуват от спускащия се воден поток, как с Александър сме потопили краката си във водата, докато устните ни нежно се докосват.
Тогава се замислих, дали тази бележка наистина бе от моя любим? За жалост откакто се бях срещнала с Джагър в Клуб „Ковчег“, подлагах всичко под съмнение. Все пак Джагър ме бе пресрещнал да алеята в Хипстервил, бе се появил в задния ми двор и се бе скрил в беседката на Имението. И все пак, ако наистина това писмо бе от Джагър, той може би сега наблюдаваше от някъде къщата ми.
Качих се на колелото си, облечена с дантелената си рокля до коленете и закарах, докато сърцето ми препускаше, към парка Оукли. Минах през друсащата трева около люлките. И когато се добрах до фонтана, момчето на мечтите ми не бе там. Добутах колелото си и го оставих на пейките за пикник.
— Александър? — извиках.
Долавях само мъждукащите светлинки на светещите насекоми.
Тогава чух музиката на „Порочните Вещици“ идваща от открития амфитеатър.
Добутах колелото си до куполовидната сцена, където родителите ни ни довличаха всяка събота по време на лятната ваканция, само и само да видим дулсвилския симфоничен оркестър. Предпочитах на седя сама на влажната трева и да слушам скрибуцащият звук на цигулки по време на буря, докато родителите ми търсят подслон под някое дърво, пред това да ги гледам как се прегръщат и танцуват на „Звездите и райетата завинаги“
Спуснах се надолу по пътеката между редовете. Запален свещник и кошница за пикник лежаха върху черно дантелено одеяло, разположено по средата на сцената.
Оставих колелото си на циментената пейка. Претичах през по-ниското място, където се разполага оркестъра, за да се кача на сцената.
— Александър?
Нищо не чух.
Гледах за крила, но намерих единствено столове и пюпитри8.
Отидох до средата на сцената и седнах на одеялото. Отворих кошницата за пикник. Може би там имаше друга бележка, която щеше да ме заведе на друго романтично място. Но кошницата се оказа празна.
Почувствах се странно. Песните на щурците заглъхнаха. Станах и се огледах наоколо. Александър все още го нямаше.