Издърпах я заедно с мен в гробницата и върнах плочата на мястото й.
Мастилен мрак. Ковчегът под мен се разцепи и дясната ми ръка напипа разпадащ се череп. Усетих под гърдите си острите ръбове на други кости. Габриел изрече, сякаш в транс:
— Да. Далеч от светлината.
— В безопасност сме — прошепнах.
Разбутах костите и направих гнездо сред гнилото дърво и праха, толкова стар, че бе изгубил всякакъв мирис на човешко разложение.
Но не заспах още цял час, или повече.
Отново и отново се сещах за конярчето, разкъсано и захвърлено, облечено в онзи натруфен редингот от червено кадифе. Бях виждал този редингот и преди, и не можех да си спомня къде. Дали не беше от моите? Проникнали ли бяха в кулата? Не, това беше невъзможно, не може да са проникнали. Дали бяха поръчали редингот, досущ същият като моя? Толкова усилия, само за да се изгаврят с мен? Не. Как подобни създания да сторят такова нещо? И все пак… Точно този редингот. Имаше нещо в него…
7
Щом отворих очи, чух тихо, прелестно пеене. И, както често се случва със звуците, дори с най-безценните им частици, то ме върна в детството, в една зимна нощ, когато цялото ми семейство бе слязло в черквата в нашето село и стояхме часове наред след горящите свещи, вдишвахме тежкия и чувствен аромат на тамяна, докато свещеникът водеше шествието, вдигнал високо дарохранителницата.
Спомних си гледката на кръглата бяла нафора зад дебелото стъкло, звездния взрив от злато и скъпоценни камъни около нея, а отгоре — бродираният балдахин, който се клатушкаше застрашително, когато иподяконите в дантелени столи се опитваха да го закрепят в движение.
Хиляди Благослови след това гравираха в паметта ми думите на стария химн:
Докато лежах сред останките на този разпаднал се ковчег под бялата мраморна плоча в страничния олтар на тази голяма селска църква, а Габриел, притисната в мен, бе все още в плен на сънната парализа, аз много бавно осъзнах, че над мен стотици, стотици човеци в момента точно сега пееха същия този химн.
Църквата бе пълна с хора! И не можехме да се измъкнем от това проклето гнездо от кости, преди всичките да си отидат!
Около мен, в тъмното, усещах как мърдат същества, усещах миризмата на потрошения и разпадащ се скелет, върху който лежах. Усещах и мириса на земята, и влагата, и лютия студ.
Ръцете на Габриел, вкопчени в мен, бяха ръце на мъртвец. Лицето й бе вцепенено като кост.
Опитах се да не мисля за това и да лежа, без да помръдвам.
Стотици човеци дишаха и въздишаха горе. Може би хиляда. И сега те продължиха с втория химн.
Какво следва сега? — помислих си мрачно. Литанията, благословиите? От всички нощи, точно в тази нощ нямах време да лежа тук и да размишлявам. Трябваше да изляза оттук. Картината на онзи червен кадифен редингот отново изплува пред очите ми с някакво безумно чувство за неотложност и спазъм на също тъй необяснима болка.
И, както ми се стори, съвсем внезапно Габриел отвори очи. Разбира се, аз не я видях. Тук цареше пълен мрак. Усетих го. Усетих как крайниците й оживяват.
И още щом се раздвижи, тя се вцепени от тревога. Плъзнах длан върху устата й.
— Не мърдай — прошепнах, ала усещах паниката й.
Всички ужаси от предната нощ сигурно се завръщаха — сега тя се намираше в гробница заедно с натрошен скелет и лежеше под камък, който не можеше да повдигне.
— Ние сме в църквата! — прошепнах. — И сме в безопасност.
Пеенето се усили. Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui4.
— Не, това е благослов! — ахна Габриел. Мъчеше се да лежи неподвижно, но рязко загуби борбата и се наложи да я сграбча с две ръце. — Трябва да се измъкнем! — прошепна тя. — Лестат, благословеното причастие е на олтара, за Бога!
Останките от дървения ковчег тракаха и скърцаха по камъка отдолу, и трябваше да се претърколя върху нея и да я притисна с тежестта си.
— Сега лежи и не мърдай, чуваш ли ме! — заповядах. — Нямаме друг избор, освен да изчакаме.
Но паниката й бе заразна. Усетих как парченца кост хрущят под коленете ми и мириса на прогнил плат. Сякаш вонята на смърт се просмукваше през стените на гробницата и бях наясно, че няма да понеса да остана затворен тук с тази смрад.
3
„О, спасителна жертво, що разтварящ пред нас небесните порти, вражи войски настъпват към нас, сила ни дай, помогни ни“ — част от благодарствен химн, написан от св. Тома от Аквино.
4
„Пред великото причастие да склоним глави“ — част от химн, написан от св. Тома от Аквино.