— Погледни какво ми стори, погледни! — извика той.
Пъхнах кинжала си в пояса, сграбчих меча с две ръце и замахнах към гърлото му, като в същото време нададох оглушителен рев, и видях как главата се претърколи няколко пъти надолу по хълма.
— О, сега си мъртъв, наистина мъртъв! — извиках. — Сатана и убиец, мъртъв си. Отиди да си вземеш главата. Постави я обратно!
Урсула ме обгърна с ръце, а гърдите й опираха плътно в гърба ми. Ръката й отново сграбчи моята и ме принуди да насоча острието на меча към земята.
— Не го докосвай — изпищя тя отново, а гласът й прозвуча заплашително. — Не се приближавай, заповядвам ти. Един от мъжете бе открил разрошената руса глава на врага ми и я вдигна от земята, докато останалите гледаха как тялото му се гърчи в спазми.
— О, не, твърде късно е — каза някой.
— Не, върни я на място, постави я на врата му — извика друг.
— Пусни ме, Урсула — казах. — Позволи ми да умра достойно, ще ми окажеш ли тази чест? — упорствах аз. — Освободи ме, нека умра, както аз избера, би ли го направила?
— Не — каза тя страстно в ухото ми. — Не бих. Бях напълно безпомощен срещу нейната сила, без значение колко меки бяха гърдите й или колко хладни и нежни бяха пръстите й. Тя имаше пълно надмощие върху мен.
— Вървете при Годрик — извика един от мъжете. Останалите двама бяха повдигнали гърчещия се ритащ обезглавен мъж.
— Заведете го при Годрик — каза онзи, който държеше главата. — Единствено Годрик може да се произнесе по този въпрос.
Урсула простена силно.
— Годрик! — Звукът наподобяваше воя на вятъра или на някой звяр, беше така пронизителен, така силен, че отекна в стените.
Високо горе, до широко отворената сводеста врата на цитаделата, с гръб към светлината, стоеше крехката фигура на възрастен мъж, чиито крайници бяха разкривени от старост.
— Доведете и двамата — извика той. — Урсула, замълчи, за да не изплашиш всички.
Направих бърз опит да се освободя. Тя заздрави хватката си. Зъбите й се впиха в шията ми.
— О, не, Урсула, нека видя какво ще се случи] — прошепнах. Но усещах как потъвам сред мрачните облаци, сякаш самият въздух се бе сгъстил и ме обгръщаше с аромати, звуци и чувствена сила.
О, да, обичам те, желая те — така беше и не мога да го отрека. Усещах как я прегръщам сред високите влажни треви на полето, а тя лежеше под мен, но това бяха сънища и нямаше диви червени цветя, а тя почти ме бе омаломощила и изтръгваше сърцето ми със своето силно сърце.
Опитах да я прокълна. Бяхме заобиколени от цветя и треви и тя каза: „Бягай“, но това бе невъзможно, защото не бе плод на истина, а на фантазия, в която тя смучеше от мен с устата си и ме обгръщаше с ръце и крака като змия. Френски замък. Сякаш ме бяха пренесли на север. Бях с отворени очи. Видях всички атрибути на френския двор. Дори приглушената спокойна музика, която чувах, ме накара да си припомня старомодните френски песни, които пеехме на вечеря в отдавна отминалото ми детство.
Събудих се, седнал по турски на един килим, отпуснах се тежко назад и дойдох на себе си, като разтривах врата си и отчаяно търсех оръжията, които ми бяха отнели до едно. Почти изгубих равновесие и се катурнах назад.
Музиката бе монотонна, еднообразна и оглушителна и кънтеше от някакво отдалечено място долу, изпълнявана с твърде много приглушен барабанен тътен и тънкия носов вой на рог. Нямаше никаква мелодия.
Вдигнах поглед. Да, стилът беше френски — високата, тясна и заострена арка, която водеше към един дълъг балкон навън, под който се носеше шумът от някакво голямо тържество. Луксозен френски стил, с вплетени в гоблените фигури на дами с техните високи конусовидни шапки и снежнобелите еднорози.
Малко отживяла античност, подобно на илюстрациите в молитвениците, където поетите седяха в двора и четяха на глас невероятно отегчителния „Роман за розата“7 или басните за Кума Лиса.
Прозорецът бе покрит с драпирана завеса от син сатен, украсен с лилии. Около високата врата и онова, което виждах от рамката на прозореца, имаше стари, разпадащи се филиграни. Шкафовете бяха позлатени и изрисувани в упадъчния и тежък френски стил. Обърнах се. Там стояха двамата мъже, дългите им туники бяха опръскани с кръв, а ръкавите на ризниците им бяха груби и плътни. Бяха свалили острите си шлемове и се взираха в мен с ледените си бледи очи, две тържествени брадати фигури. Светлината проблясваше ослепително върху грубата им бяла кожа.
Там бе и Урсула, едно бижу в сребърен обков, спотаено сред сенките, приковало погледа си в мен. Роклята й с висока талия падаше леко и бе старомодна, подобно на техните дрехи, сякаш и тя идваше от някакво древно френско кралство. Снежнобелите й гърди бяха разголени почти до зърната под прекрасния, пищен малък корсаж от червеникаво-златисто кадифе на цветя.
7
Roman de la rose, поема от Гийом дьо Лори и Жан дьо Мьон, алегория на рицарската любов — Бел.пр.