Домът ни, издържан в стария феодален стил, който презира търговията и изисква от своите мъже да бъдат храбри и неустрашими, беше пълен със съкровища, придобити в безброй незапомнени войни — тоест, стари сребърни и златни канделабри и стенни свещници, тежки дървени сандъци, украсени с византийски рисунки, обичайните фламандски гоблени, както и тонове дантела и балдахини, ръчно декорирани с позлата и скъпоценни камъни, и всякакви най-прекрасни украшения.
Баща ми, който дълбоко се възхищаваше от Медичите, купуваше всякакви луксозни вещи по време на пътуванията си до Флоренция. Във важните стаи почти нямаше голи камъни, защото бяха плътно покрити с вълнени килими на цветя, а всеки коридор или ниша разполагаше със свой висок шкаф, пълен с дрънчащи и ръждиви бойни униформи на герои, чиито имена вече никой не помнеше.
Бяхме несметно богати, бях подочул това като дете, а и се говореше, че богатството ни се дължи както на бойна храброст, така и на тайни езически съкровища.
Разбира се, в течение на векове семейството ми бе воювало с други планински градчета и укрепления, когато една крепост завземаше друга, а стените биваха събаряни в мига на тяхното издигане и от недрата на Флоренция се бяха зародили вечно враждуващите и кръвожадни гвелфи3 и гибелини4.]
Древната флорентинска община беше изпращала армии, които да събарят замъци като нашия и да унищожат всеки владетел, представляващ заплаха.
Но тези времена отдавна бяха отминали.
Бяхме оцелели благодарение на своята съобразителност и правилни решения, а също и, защото бяхме доста изолирани във висока и неприветлива скалиста местност, на върха на истинска планина, тъй като това е мястото, където Алпите се спускаха към Тоскана, а най-близките до нас замъци представляваха запуснати руини.
Нашият най-близък съсед управляваше свой собствен планински анклав от села, верни на херцога на Милано.
Но той не се занимаваше с нас, както и ние с него. Това бе незначителен политически въпрос.
Стените ни бяха високи трийсет стъпки, невероятно дебели, по-стари от замъка и неговите кули, всъщност по-стари от всички романтични предания. Те постоянно се разширяваха и укрепваха, а в самото имение съществуваха три малки селца, които отглеждаха хубави лозя, от които се добиваше превъзходно червено вино; имаше и медоносни кошери, къпини, пшеница и други подобни култури, както и множество кокошки и крави и огромни конюшни за нашите коне.
Така и не разбрах колко хора работят в нашия малък свят. Къщата беше пълна с чиновници, които се грижеха за тези неща и много рядко се налагаше баща ми да се разпорежда лично по каквито и да било въпроси, нито пък имаше основания да прибягваме до съдилищата във Флоренция.
Нашата църква обслужваше цялата околия, затова малцината, които живееха в не дотам укрепени селца в планината, а такива имаше много, идваха при нас за кръщенета, сватби и други подобни събития, и в продължение на много време под покрива ни живееше доминикански свещеник, който отслужваше литургия всяка сутрин.
Някога горите в нашата планина били безмилостно изсичани, за да не може някой агресивен неприятел да си проправи път из планинските склонове, но по мое време нямаше нужда от подобна защита.
Гората беше израсла отново, гъста и благоуханна, в няколко клисури и над старите пътеки, и дори бе толкова девствена, както сега и се простираше почти до стените. От нашите кули ясно се виждаха около дузина малки градчета, спускащи се към долините, с техните нежни покривала от изорани ниви, маслинови горички и лозя. Всички те бяха под наше управление и ни бяха предани. Ако се случеше да има война, те щяха да се втурнат към нашите порти, както бяха правили предците им, и при това с право.
Организираха се пазарни дни, селски фестивали, дни на светците, а от време на време и занимания с алхимия и дори понякога се случваше някое местно чудо. Хубава беше тази наша земя.
Гостуващите духовници винаги отсядаха за дълго. Не беше нещо необичайно да настаняваме двама или трима свещеници в различните кули на замъка, или в по-ниските, нови и модерни каменни постройки.
Когато бях много малък ме заведоха във Флоренция, за да получа образованието си и там живеех сред лукса и въодушевяващия стил на двореца на чичото на моята майка, който почина преди да навърша тринайсет години и именно тогава — когато жилището беше затворено — ме изпратиха вкъщи с две възрастни лели, след което посещавах Флоренция само от време на време.
Дълбоко в себе си баща ми си оставаше старомоден човек, инстинктите му го правеха неумолим владетел, макар че беше доволен да стои настрана от борбите за власт в столицата, да притежава огромни сметки в банките на Медичите и да води старомоден изтънчен живот в собственото си имение, като посещава самия Козимо де Медичи по време на деловите си пътувания до Флоренция.