Тъкмо срещу тези „модерни“ изображения, така различни от консервативните произведения на Джото и Чимабуе, протестираха моите чичовци и лели. Що се отнася до селяните, не мисля, че те изобщо разбираха това, освен че преди всичко така силно благоговееха пред параклиса по време на някоя сватба или кръщене, че останалото беше без значение.
Аз самият, разбира се, ужасно се радвах да гледам как се създават тези картини и да прекарвам времето си с художниците, които си бяха отишли до момента, в който животът ми бе прекратен от демонично убийство.
Бях виждал много от най-великите картини във Флоренция и обичах да се мотая напред-назад и да разглеждам великолепните изображения на ангели и светци в пищните параклиси на катедралите. По време на едно от пътуванията ми до Флоренция с моя баща, в дома на Козимо дори зърнах непокорния художник Филипо Липи, когото по онова време държаха под ключ там, за да го заставят да довърши някаква картина.
Бях дълбоко поразен от този обикновен, но властен мъж, от начина, по който спореше и скицираше, като насмалко не изпадна в нервна криза, за да получи разрешение да напусне замъка. Крехкият и достолепен Козимо само се усмихна и с тих глас донякъде успя да го изтръгне от истерията, като му каза да се връща на работа и че ще бъде доволен, когато приключи.
Филипо Липи беше монах, но беше луд по жените и всички го знаеха. Човек би казал, че е облагодетелстван злосторник. Жените бяха основната причина, поради която желаеше да излезе от двореца и по-късно, по време на вечерята у нашите домакини някой подхвърли, че Козимо би трябвало да заключи и няколко жени в стаята на Филипо и вероятно това би го ощастливило. Не вярвам той да е сторил нещо подобно. Ако го бе направил, враговете му щяха да го превърнат в най-важната новина във Флоренция.
Нека отбележа нещо много важно. Никога не забравих онзи кратък поглед към гения Филипо, защото за мен той беше — и продължава да бъде — точно такъв.
— И какво толкова ти хареса у него? — попита ме баща ми.
— У него има и добро, и лошо — отвърнах аз, — не само едното или другото. Разбрах, че в душата му се води война! А и веднъж видях някои негови творби, създадени съвместно с Фра Джовани (човекът, когото по-късно целият свят започна да нарича Фра Анджелико) и уверявам те, мисля, че е невероятен. Защо иначе Козимо би изтърпял подобна сцена? Нима не го чу!
— А Фра Джовани е светец? — попита баща ми.
— Хм, да. И в това няма нищо лошо, но забеляза ли терзанията на Фра Филипо? Това ми хареса.
Баща ми учудено повдигна вежди.
При следващото ни и последно пътуване до Флоренция, той ме заведе да разгледам всички картини на Филипо. Бях изненадан, че не е забравил за интереса ми към този мъж. Вървяхме от къща на къща, за да разгледаме най-прекрасните му творби, а след това посетихме ателието му.
Там кипеше оживена работа по една фреска за олтар, поръчана от Франческо Марини за флорентинската църква — „Коронясването на Светата Дева“ — и когато видях тази творба, едва не изгубих съзнание от шока и обожанието, които изпитах към нея.
Не можех да се откъсна от нея. Плачех и въздишах.
Никога не бях виждал нещо толкова красиво, колкото тази картина и невероятното множество от притихнали мили лица, прекрасната група ангели и светци, гъвкавите като котки изящни женски фигури и божествените стройни мъже. Полудях по нея.
Баща ми ме заведе да видя още две негови творби, които изобразяваха Благовещението.
И така, вече споменах, че като малък бях играл ролята на ангел Гавраил, който се явил на Девата, за да възвести, че е заченала в утробата си Христос. Според нашата интерпретация ангелът трябваше да бъде доста привлекателен и мъжествен, след което се появяваше Йосиф и какво да види — този невероятен мъж заедно с неговата неопетнена повереница, Светата Дева.
Нашата трупа беше светска и ние придадохме на пиесата известна пикантност. Имам предвид, че малко я видоизменихме. Не съм сигурен, че в Светото писание се споменава свети Йосиф да е присъствал на тази среща.
Но това бе любимата ми роля и аз много харесвах картини за Благовещението.
А последната от тях зърнах преди да напусна Флоренция, Филипо я бе нарисувал някъде през 1440 и тя надминаваше всичко, което бях виждал дотогава.
Ангелът беше наистина неземен и съвършено красив. Крилата му бяха покрити с паунови пера.
Изпитах болезнена привързаност и ненаситност към нея. Щеше ми се да купим тази картина и да я занесем у дома. Но това беше невъзможно. По онова време произведенията на Филипо не се продаваха. Така че накрая баща ми насила ме издърпа и на следващия ден си заминахме у дома.
Едва след време си дадох сметка колко безмълвно бе слушал той моите неспирни високопарни приказки за Фра Филипо: