Момата се подвоумила, но като не видяла да свети в къщата, влязла с черепа.
За голямо нейно учудване тоя път я посрещнали много добре.
— Щом излезе ти — рекла мащехата, — угасна и огънят в огнището. Удряхме много пъти огнивото, но не можахме да запалим. На заранта пратих дъщерите да поискат огън от съседите въгли-щари, ония, които живеят хе там, в гората. Но щом внесохме главнята в къщи, угасна, сякаш я поля някой с вода. Дано твоят огън не угасне.
Внесли черепа в къщи. Очите му се загледали в майката и дъщерите. Огненият му поглед бил толкова силен, че почнал да ги пари. Където и да се криели, все не можели да избягат от него: той ги преследвал навред. До вечерта и трите се превърнали на пепел.
Василиса заровила черепа в земята, заключила къщата и отишла в града. Тя имала една стара леля, бездетна бабичка. При нея се прибрала момата, додето се върне баща й.
Един ден Василиса рекла на леля си:
— Не съм свикнала да стоя без работа. Иди ми купи лен, ала гледай да бъде от най-хубавия. Искам да го изпреда.
Бабата й купила лен. Василиса почнала да преде. Работата вървяла бързо. Ленените жици излизали изпод пръстите на момата тънки като косъм. Когато изпрела всичкия лен, намислила да изтъче платно. Но къде да намери толкова малка совалка? Питала, разпитвала, никой не можел да й-каже. Най-после запитала куклата. Тя й намерила една хубава совалка — тъкмо за тая работа.
Към края на зимата платното било готово. То било толкова тънко, че можело да се вдене в игла, като конец. Напролет Василиса го избелила, сдиплила го и казала на леля си:
— Върви го продай в града. Колкото пари вземеш, да бъдат твои. Бабата погледнала платното и рекла:
— Само царят може да купи такова платно: никой друг. Аз ще го занеса право в двореца.
Тя отишла в царския дворец и почнала да се разхожда пред прозореца. Царят я видял и повикал.
— Що искаш, бабичко? — попитал я той.
— Царю честити, донесла съм платно, толкова тънко, че не бих искала да го дам другиму освен на тебе.
Царят заповядал да пуснат бабата. Като видял платното, зачудил се.
— Как е могла човешка ръка да изработи толкова тънко платно? — казал той. — Колко да ти дам за него, бабичко?
— Царю честити — отвърнала бабата, — това платно няма цена. Аз ти го подарявам.
— Благодаря ти — рекъл царят и заповядал да я надарят богато.
Когато си отишла бабата, царят заповядал да накроят от тънкото платно ризи. Скроили царювите ризи, но кой да ги ушие? Нямало ни в двореца, ни в града шивачка, която би се наела да шие такова тънко платно. Дълго питал и разпитвал царят. Най-после пратил да намерят бабата. Като дошла в двореца, той й казал:
— Щом си изпрела и изтъкала платното, ти ще можеш и да го ушиеш. Свърши и тая работа.
— Царю честити — рекла бабата, — аз не съм ни прела, ни тъкала това платно. Изпреде го и го изтъка една хубава мома, моя сродница.
— Добре. Нека тя да го ушие.
Лелята взела накроените ризи и ги отнесла у дома си. Дала ги на Василиса. Момата се затворила в стаята си и започнала да шие.
За няколко дена ушила ризите и леля й ги занесла на царя. Той поискал да види момата, която ги е ушила, и да я награди.
Отвели Василиса в двореца. Царят я толкова харесал, че веднага решил да се ожени за нея. Богата сватба направили. Върнал се и бащата от далечното пътуване. Той се зарадвал много, като се научил каква щастлива участ е имала дъщеря му. Василиса повикала в двореца и баща си, и леля си. Те заживели щастливо с нея.
А тя не се разделяла и след това с куклата си. Когато й се родило момиче, тя му подарила куклата и му казала да я пази като очите си и да се допитва до нея. Когато дъщерята се омъжила и добила момиче, и тя му подарила куклата.
Навярно и днес тая кукла се намира в оная страна. Тя минава още от майка на дъщеря.