Когато излязоха на улицата, митничарят внимателно придържаше рамото си.
— Знаете ли, според тях няма никаква разлика — лицето му се изкриви от болка. — А аз не си чувствам пръстите. Мислите ли, че може да ми е повредил някой нерв?
— Съмнявам се — отвърна Т’мварба. — Не се въртете толкова, че ще ви падне превръзката. Да вървим, вечерята ни чака.
Епълби опипваше рамото си.
— Доста странно е да ти направят петсантиметрова дупка в делтоидеуса58 и да действаш с ръката, както преди.
— Значи така — доктор Т’мварба се облегна на масата. — Ридра за първи път ви доведе в Транспортния град?
— Да. Набираше екипаж за някаква правителствена експедиция. Трябваше само да одобря психоиндексите. Но в онази нощ нещо се случи.
— Какво по-точно?
— Видях най-дивите, най-странните хора, които бях срещал. Те мислят по друг начин, действат по друг начин и дори обичат по друг начин. Принудиха ме да се смея, да се сърдя и да се почувствам щастлив, тъжен и дори влюбен! — Той погледна към сферата, увиснала под тавана. — И вече не ми се струваха диви и странни.
— Установихте ли някаква връзка през онази нощ?
— Вероятно би било твърде… самонадеяно да я назова по име… Но чувствам, че тя… тя е мой приятел. Аз съм самотен човек… в град със самотни хора. И ако намериш място, където те разбират, се връщаш отново и отново, за да се повтори всичко.
— Е? Повтаряше ли се?
Даниел Д. Епълби сведе поглед и започна да си сваля сакото.
— Хайде да хапнем — той хвърли сакото на облегалката на стола и погледна клетката в рамото си. — И двете отново и отново… — неуверено хвана сакото, подържа го за малко и решително го остави. — Доктор Т’мварба, имате ли някаква представа защо искат да отидете в щаб-квартирата на Администрацията?
— Не. Знам само, че се отнася за Ридра и тази лента със записа.
— Казахте, че сте нейният лекар. Надявам се, че отиването ви няма нищо общо с вашата професия. Ще бъде ужасно, ако й се е случило нещо. Няма да го преживея. За една вечер успя да ми каже толкова много… и го направи лесно и просто — той се усмихна и прокара пръсти по клетката. Дракончето се размърда. — При това почти не гледаше към мен, дори не ме забелязваше.
— Надявам се, че с нея всичко е наред — замислено каза Т’мварба. — Да, надявам се…
II
Доктор Т’мварба помоли капитана на „Полунощният Ястреб“ да го свърже с контролната кула на Администрацията.
— Искам да знам кога е пристигнал „Рембо“.
— Един момент, сър… Изобщо не е пристигал. През последните шест месеца не сме чували нищо за него. Ще ми трябва малко време, за да проверя пълната документация…
— Не трябва. Сигурен ли сте, че Капитан Ридра Вонг не е кацала през последните няколко дни?
— Вонг? Пристигна вчера, но не с „Рембо“, а с боен кораб без опознавателни знаци. Имаше известно объркване, защото серийният номер на двигателя беше изтрит. Може да е бил откраднат…
— Капитан Вонг чувстваше ли се добре, когато пристигна?
— По всичко личеше, че е предала командването… — гласът млъкна.
— Е?
— Извинете, сър. Тези сведения не подлежат на разгласяване. Не забелязах веднага знака… Не мога да ви дам повече обяснения. Само официални лица имат достъп до данните.
— Аз съм доктор Маркус Т’мварба — каза Моки, но се съмняваше, че това ще подейства.
— Тук има бележка, която се отнася до вас, докторе. Обаче името ви не фигурира в списъка за достъп до информацията.
— Какво трябва да правя?
— Има разпореждане да се явите незабавно при генерал Форестър.
След един час Т’мварба влезе в кабинета на генерала.
— Как е Ридра?
— Къде е лентата?
— Щом Ридра я е изпратила на мен, сигурно е имала основателни причини да го направи. Ако е искала да я даде на вас, щеше да го направи. Повярвайте — няма да получите лентата, докато аз не реша.
— Очаквах да имате по-голямо желание да ни сътрудничите, докторе.
— Аз искам да сътруднича. Пристигнах тук, защото вие ме извикахте, генерале. Но докато не разбера какво става, нищо няма да получите от мен.
— Чиста проба отношение на цивилен — каза Форестър, приближавайки се до масата. — В последно време все по-често ми се налага да се сблъсквам с него. Честно казано, не съм сигурен, че ми харесва — той приседна на ръба на масата и попипа звездите на пагона си. — Дълго време мис Вонг беше единственият човек, на когото не можех да кажа: „Направи това и това е не смей да питаш за последствията.“ Първият път, когато говорих с нея за Вавилон-17, очаквах просто да й дам записите и тя да ми върне текста, преведен на английски. А тя най-спокойно ми заяви, че трябва да й разкажа всичко. Отначало се подразних — доста години никой не ми беше говорил по този начин — трябва.