За пръв път фантазиите му излязоха от компютъра и нахлуха в реалния му живот. Това беше плашещо, но и в същата степен вълнуващо. Той искаше да направи нещо. Не знаеше какво точно, но през дългите часове зад волана започна да обмисля начин да види Бела на живо.
Ключът беше Малката мис Съншайн и той си направи нов аватар специално за разговори с нея. Знаеше, че не трябва да оставя следи, затова се отбиваше в интернет кафето близо до депото, когато си тръгваше от работа, и влизаше в света на Даун. Искаше да я привлече в своя.
Нарече се ВТН (Висок тъмнокос непознат) и започна да се включва в чата във времето, когато знаеше, че тя е там, но не говореше много. Не искаше да привлича вниманието на другите към себе си, затова задаваше случайни неангажиращи въпроси, шегуваше се с нея, флиртуваше, докато стана един от редовните ѝ събеседници. След две седмици ММС (Малката мис Съншайн) изпрати първия си имейл до ВТН.
ММС: Хей, как си?
ВТН: Добре, а ти? Имаш ли много работа?
ММС: Днес съм вкъщи с малката.
ВТН: Не е зле. От това, което знам за нея, ми изглежда прекрасна.
ММС: Наистина е прекрасна. Аз съм голяма късметлийка.
Той не влизаше в чата всеки ден, нямаше как да стане с работата и с Джейн у дома, но успяваше да поддържа контакт с нея, използвайки онова тихо интернет кафене, където го бе завел Майк Дунан, и малко по малко се запознаваше с детайлите от живота ѝ. Беше научил истинското ѝ име и рождения ден на Бела от Фейсбук, а от разговор за ресторанти, удобни и за деца, разбра, че живеят някъде в Саутхамптън. Даун обичаше „Макдоналдс“, защото „никой не пуфти, когато детето ти се разплаче… и е евтино“, и спомена най-близкия до тях ресторант.
Следващия път, когато имаше доставка в техния град, той го намери. „Само да погледна“, си каза, разопакова си бургера и се зазяпа в семействата наоколо.
Когато си тръгна, обиколи района. Просто да погледне.
Трябваше да чака, но в края на краищата Даун се изпусна и съобщи името на детската градина на Бела, докато си говореше с друга майка. Спомена го нехайно, без да мисли за последствията. Приемаше всеки разговор като частен и поверителен, като хората, които бъбреха за раздели, бракове и генитални проблеми в автобуса. Глен си каза наум „да“ и записа информацията за себе си.
По-късно седна срещу Джени с чиния пилешко пред себе си и я попита как е минал денят ѝ.
— Лесли каза, че днес съм свършила чудесна работа с косата на Ева. Ева искаше прическа като на Кийра Найтли с червени кичури. Знаех, че няма да ѝ отива — тя няма нищо общо с Кийра, лицето ѝ е голямо и кръгло, но тя се хареса.
— Браво, скъпа.
— Какво ли е казал мъжът ѝ, когато се е прибрал у дома? Искаш ли да ти сложа последното парче от пилето? Хайде, вземи го, иначе ще остане.
— Добре. Не знам от какво огладнях толкова. На обяд изядох един голям сандвич, но пилето е адски вкусно. Какво има по телевизията днес? Тази вечер не беше ли Топ Гиър5? Хайде да измием бързо съдовете и да го гледаме.
— Ти върви. Аз ще ги измия.
Той я целуна и мина между нея и мивката. Докато пълнеше мивката с топла вода, Джейн сложи чайника на котлона.
Глен седна пред телевизора. Позволи си да помисли за минутка върху новата информация и да намери точното ѝ място в пъзела. Той знаеше къде да намери Даун и Бела. Можеше да ги причака пред детската градина и да ги проследи. Но после? Какво щеше да направи после? Не искаше да мисли за това тук, в собствения си хол със свитата на дивана Джейн.
Щеше да го планира по-късно, когато останеше сам. Все щеше да измисли нещо. Засега искаше просто да ги види. Да хвърли един поглед. Нямаше да говори с Даун. Беше се пазил да не разкрива в чата как изглежда, но все пак нямаше да рискува да я заговори. Трябваше да я държи настрана. Нека си стои в чат стаята.
Следващата седмица му разпределиха доставка за Южния бряг. Беше един ден след петнайсетгодишнината им с Джейн. Според нея това се наричало „кристална сватба“ и той организира истински празник за нея с букет и специална вечеря. Но докато седяха в любимия им италиански ресторант, той сякаш не беше на масата до нея. Джейн като че ли не забеляза. Поне той се надяваше да е така.
Докато караше по магистралата, му се зави свят при мисълта за това, което предстоеше. Беше влязъл в интернет в онова кафене и бе намерил адреса на детската градина. Щеше да остане на улицата и да гледа.
Пристигна тъкмо когато децата се изсипаха в двора на градината, стиснали в едната си ръка картини с акварелни боички, а в другата — ръката на мама. Той се тревожеше, че може да е закъснял, но паркира така, че да има гледка към двора в задното си огледало, без някой да може да види лицето му.