— Имаме си коледна цепеница36 — припомни Чарлз. — Съхне в плевнята от миналата година.
— Ще я запалим по зазоряване — каза Солис. — Как се справя готварският екип с плановете си за трапезата?
— Ще готвим аз, Чарлз и Лоренц — отвърна Ан. — Смятам, че вече сме измислили всичко.
— Чудесно — кимна Солис. — Кажете, ако имате нужда от помощ.
— Мога да направя курабийки, ако искате — обади се Джес и Ан кимна щастливо. Самата мисъл за това как обруленият от живота Джес, който изглеждаше като довлечен от улицата в името на някаква социална програма, всъщност е специалист по правенето на курабийки, беше толкова забавна, че се усмихнах.
С периферното си зрение видях как Нел най-сетне се реши да остави питката си точно до ръба на чинията.
— Украсата е почти готова — заяви тя, лепвайки чаровна усмивка на лицето си. — Освен това ще закачим имел, така че внимавайте!
Всички край масата се разсмяха, включително и аз… докато внимателно отдалечавах питката на Нел от чинията й.
Движението привлече погледа й и тя бързо завъртя глава, за да го проследи. Срещу мен Лоренц ме помоли да му подам солта и аз го направих, без да нарушавам концентрацията си. Дори съумях да го попитам дали ще си разменяме коледни подаръци.
— Тук играем на нещо, което наричаме „потайното джудже“ — обясни ми той с отчетливия си италиански акцент. Лоренц изглеждаше като събирателен образ на всичко, което хората намираха за очарователно у италианците, и аз се зачудих защо ли не го намирах за привлекателен. — Пишем имената си на листчета и ги пускаме в една шапка, а после всеки трябва да изтегли по едно листче и да даде таен подарък на този, който му се е паднал.
Зачудих се докъде ли щеше да стигне Нел, за да е сигурна, че ще избере Рейн или пък че той ще избере нея. Или и двете.
Хвърлих случаен поглед към нея и я видях как разкъсва питката и пуска залъците в супата си, след което ги разбърка с лъжица. Едва не избухнах в смях, но напрегнатото й, яростно изражение ме накара да си затрая.
Дали някой друг беше забелязал? Тя действително изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Рейн я наблюдаваше с крайчеца на окото си, а лицето му беше безизразно.
Всички разговаряха за коледните си планове, а настроението беше лековато и весело, край масата се бе създала атмосфера на домашен уют. Огледах лицата на хората и видях, че всички — като се изключат Нел и Рейн — изглеждаха щастливи. Точно тогава бях сполетяна от поредното си прозрение: не можех да си спомня последния път, когато съм била сред доволни и щастливи хора. Моите приятели, които с времето и разстоянието все повече започвах да възприемам като група социопати, със сигурност не бяха такива. Бях се движила сред богати и могъщи хора с общо взето неограничени възможности в продължение на адски дълго време, но дали бях виждала истинско щастие, изписано върху лицата им? Бях виждала триумф или някое и друго победоносно изражение. Щастието обаче бе съвсем ново явление за мен и аз бях запленена от досега си с него.
Хората край тази маса не променяха хода на историята, не управляваха огромни компании и не завладяваха нови земи. Не насилваха възможностите си до краен предел или отвъд него. Не подчиняваха други хора и не се стараеха да увеличат контрола си над нищо освен над самите себе си. Не правеха нищо, за да се сдобият с повече власт, не ламтяха да притежават всичко, което зърнеха очите им. Вече знаех, че всеки от тях бе преживявал кошмарни падения и моменти на триумф. Всеки от тях имаше нуждата да бъде тук за повече или по-малко време.
Въпреки това обаче те бяха доволни и щастливи. Дори смазаният от живота Джес изглеждаше такъв. Нито един от тези хора не вярваше, че е съвършен, всеки от тях се мъчеше да придобие нови умения, да разшири познанията си. Всеки работеше над нещо. Те не играеха важни роли в нито една сфера от живота, малцина извън седящите на тази маса изобщо знаеха за тяхното съществуване. Всички ние работехме нещо сравнително незначително, чистехме, мъкнехме разни неща и се бъхтехме като крепостни селяни всеки божи ден.
Защо тогава тези хора бяха толкова щастливи? Дори не можеше да се каже, че някой тук си е намерил съвършената половинка. Единствената двойка, за която знаех, бяха Ашър и Ривър.
Бях удивена. Нещо повече: почувствах как се пробуждам, а съзнанието ми се прочиства. Може би моят лунен камък ми помагаше, но с внезапна яснота най-сетне разбрах какво искам. Всичко беше толкова очевидно, сякаш е било пред очите ми през цялото време, дори още преди да дойда тук.