Досегът на стъпалата ми с вълната обаче ме напрягаше прекалено много.
— Не — заявих на глас, — трябват ми обувките.
Седнах на пода, за да се обуя, и май повлякох Дженифър със себе си. Миг по-късно двете лежахме върху белия килим и се хилехме, загледани в тавана.
— Хоуп, толкова си хубава — заяви Дженифър.
— Хоуп, защо си на земята? Толкова си глупава понякога. — Надвесилият се над мен Инси ми се усмихна, след което легна върху килима от другата ми страна. Тримата се загледахме в кристалния полилей на Макс над главите ни.
— Здрасти, Майкъл — казах, горда, че бях успяла да си спомня настоящото му име.
— Хоуп е толкова красива — сподели с него Дженифър.
Инси й се усмихна широко и тя го загледа хипнотизирано, забравила да диша.
— Хоуп? Какво ще кажеш да закарам теб и някои от останалите по домовете ви? — произнесе бавно Макс. Очите му бяха мили зад очилата с рогови рамки, но като цяло изглеждаше напрегнат и прекалено строг с полото си и официалния панталон с права кройка. — Няма проблем, нали? Било е глупава идея от страна на Роджър да ви покани. Може би след няколко години вече спокойно ще можем да купонясваме заедно, а?
— Хоуп трябва да идва на всички купони! — настоя Дженифър. — Не може да има купон без Хоуп.
Усмихнах се на Макс. Усещането беше, сякаш гледам нагоре през дълъг, предълъг тунел.
— Не може да има купон без мен — напомних му.
— Така си е! — отсече Инси. — Имаме нужда от Хоуп!
Едно момиче, което стоеше на няколко крачки от нас, чу думите му и ги повтори, все едно бяха най-новата му мантра. След минута всички на долния етаж в огромната къща на Макс скандираха:
— Имаме нужда от Хоуп! Имаме нужда от Хоуп!
Фактът, че говореха за мен, двузначността7 на това, което крещяха, това, че бях толкова красива, обичана, желана и популярна — всички тези неща ме караха да се чувствам толкова весела, толкова щастлива, толкова прекрасна. Исках този миг да продължи… вечно.
— Всичко е наред, Макс — промълвих сънливо. — Аз съм на четиристотин и… — математиката малко ми се опъваше в момента — и шейсет. На-пъл-но е законно да съм тук.
Инси избухна в смях до мен, Дженифър се хилеше объркано, а Макс въздъхна и завъртя очи.
Нямам спомен как съм се прибрала вкъщи от този купон.
Макс беше починал преди две години, видях го по новините. Беше на седемдесет и четири.
А аз все още изглеждам на седемнайсет.
И, да, като се замисля, това може би беше последният път, когато съм се чувствала щастлива.
Звукът на камбанка в далечината ме накара да отворя очи. Отчасти очаквах да видя младия Макс, надвесен над мен със загрижено изражение, очаквах да почувствам досега на тънката индийска коприна по тялото си и вече се чудех на кой купон ще отида тази вечер.
Вместо това видях бял гол таван с пукнатина в единия край. Беше студено, а аз лежах върху тясно твърдо легло.
О, Боже. Всичко това се случваше петдесет години след онази нощ. Намирах се в Ривърс Едж. Все още бях тук. А камбанката най-вероятно оповестяваше, че е време за вечеря.
Завъртях се на една страна и се сгуших по-плътно във велурената си риза. Нямах сили да ходя на вечеря. Стомахът ми обаче изръмжа зловещо и гладно, напълно несъгласен с мен и опитващ се да ми напомни, че днес в него не е попадало нищо, като изключим кафето и чипс „Ахой!“.
Леглото проскърца, докато се надигах. Пресегнах се за единия от тежките си рокерски ботуши. Стрелнах с очи незаключената врата и се заслушах, но в коридора беше тихо. Никой не се мотаеше наоколо. Бързо измъкнах метална игла от езика на обувката и я вкарах в една почти невидима дупчица на тока. Натиснах я навътре, поглеждайки отново към вратата. Долната част на тока се отмести встрани, разкривайки кухина. Тежкото древно злато проблесна слабо срещу мен. Неспособна да се сдържа, прокарах пръст по повърхността му, чувствайки извивките на руните и другите символи, чиито имена и предназначение не знаех.
Отново затворих тайното отделение в тока и пъхнах иглата в кожата. Обух си ботушите и се изправих. Все още бе на сигурно място, все още беше скрит. Моят амулет. Или поне половината от него. Единствената половина, която притежавах, съвпадаща напълно с белега от изгаряне отзад на врата ми.
Навън в коридора така и не можах да си спомня откъде точно бях дошла, така че поех в грешната посока, върнах се и в крайна сметка открих стълбището. От долния етаж се носеше миризма на храна и стомахът ми изръмжа отново.