Когато се върнах в лондонския си апартамент, пуснах душа и седнах върху плочките, оставяйки топлата вода да отмие алкохола и мръсотията на склада от кожата ми. Дори не можех да опиша с думи какво чувствах. Страх? Срам? Сякаш се бях събудила в различен живот от този, в който се бях събудила вчера, и вече бях различен човек. А новият живот и новото ми аз внезапно се бяха оказали много по-мрачни, груби и опасни, отколкото предполагах.
Насапунисах се цялата, усещайки как алкохолът буквално струи от порите ми. Измих си косата, автоматично отбягвайки моя… не, не е татуировка. Безсмъртните, разбира се, могат да имат татуировки, които издържат дълго време, вероятно около деветдесетина години. Другите ни рани заздравяват, избледняват й в крайна сметка изчезват много по-бързо, отколкото при нормалните хора. От тях не остава и следа. След няколко години изобщо не можеш да познаеш къде си се порязал или изгорил.
Е, аз бях изключение. Белегът отзад на врата ми беше изгаряне, което бях получила на десет. Той не бе изчезнал, не се бе променил, оставаше вдълбан в кожата ми. Беше кръгъл, около пет сантиметра в диаметър. Причинен от нажежен до червено амулет, притиснат към врата ми преди 449 години. Разбира се, въпреки параноята ми по темата разни хора бяха успявали да го зърнат през последните четири века и половина. Но поне доколкото знаех, никой, който все още беше между живите, не го беше виждал. Като изключим Инси снощи.
Най-накрая излязох от банята, закономерно гъбясала от водата. Облякох си дебела хавлия, която бях отмъкнала от някакъв хотел, като избягвах да се поглеждам в огледалото. Чувствах се като призрак, като привидение. Влязох в хола и забелязах днешния брой на „Лондон Таймс“ на пода пред вратата ми. Отнесох го в кухненския бокс, където открих единствено древен пакет „Маквитис“ и бутилка водка във фризера. Седнах на дивана и се заех да похапвам старите бисквитки, докато преглеждах вестника. Беше сбутано на последните страници, преди некролозите, но след неща от сорта на репортаж от последната среща на момичетата скаути. Пишеше следното: Тревър Холис, частен таксиметров шофьор на 48 години, е бил нападнат снощи от един от своите клиенти и вследствие на побоя гръбначният му стълб е бил счупен. В момента той се намира в интензивното отделение на болницата „Сейнт Джеймс“ за изследвания. Докторите казват, че най-вероятно ще остане парализиран от раменете надолу. Холис не е бил в състояние да опише нападателя си. В момента съпругата и децата му са край него.
Парализиран от раменете надолу. Ако се бях обадила за линейка, ако помощта бе дошла по-скоро, дали това щеше да промени нещо? Колко ли дълго бе лежал този човек на тротоара, раздиран от болка, неспособен да изкрещи?
Защо не се бях обадила на 999? Какво ми ставаше? Той можеше да умре. Може би сега предпочиташе да бе умрял. Вече нямаше как да кара таксито си. Имаше жена и деца. Какъв съпруг би могъл да бъде сега? Какъв баща? Погледът ми се замъгли, усетих как старите бисквитки стават на прах в гърлото ми.
Аз бях част от това. Не бях помогнала. Вероятно дори бях влошила нещата.
В какво се бях превърнала? В какво се бе превърнал Инси?
Телефонът иззвъня, но не му обърнах внимание. Някой натисна три пъти входния ми звънец, но оставих портиера да се оправя с потенциалните посетители. Бях изгубила мобилния си телефон преди няколко дни и все още не бях отишла да си купя нов, така че нямаше нужда да се притеснявам, че някой може да ме открие на него. Най-накрая, около девет часа, се надигнах, отидох в спалнята си и измъкнах най-големия си куфар, този, в който можеше да се събере цяло мъртво пони (преди да сте попитали, нека да уточня, че никога не съм вкарвала вътре такова).
Набързо грабнах някакви дрехи, попаднали пред очите ми, и ги натъпках вътре, преследвана от внезапно появило се чувство за неотложност. Когато куфарът се напълни, намерих някакво яке и излязох навън. Гопала, портиерът, ми извика такси.
— Господин Боуз и господин Иносонс ви търсиха, госпожице Насталия — каза ми той. Винаги се изумявах от начина, по който изопачаваше имената на всички ни. Нямаше как да не призная обаче, че се справяше доста по-добре тук, отколкото бих се представила аз, ако някой ме бухнеше насред Бангалор3 и очакваше да си намеря някаква проклета работа.