О, да. Бях изглеждала така. Преди много, много години.
— Суна, ще се омъжиш за Асмундур Олафсон — заяви мащехата ми, докато месеше тесто в голяма дървена купа.
Бях толкова изненадана, че разлях водата от черпака върху масата:
— Какво?
— Твоят паби27 се е разбрал с Олаф Палсон — продължи тя. — Ще се омъжиш в деня лаугардагур, в събота.
Гледах я изумено, но тя така и не срещна погледа ми.
Избърсах разлятото с парцал, след което продължих да пълня паниците с вода. Олаф Палсон гледаше овце през две ферми от нашата. Смътно си спомнях, че съм виждала Асмундур Олафсон веднъж, може би два пъти, в пазарните дни. Беше едър и рус, но не можех да се сетя как изглеждаше лицето му.
След като не казах нищо, тя спря да меси и вдигна очи.
— Суна, ти си на шестнайсет. Повечето девойки са омъжени на тази възраст, а някои вече са майки. Асмундур е добро момче и освен това ще наследи фермата на баща си, защото е най-големият му син.
— Ама аз не искам да се омъжвам — казах, ясно осъзнавайки, че всъщност нямам избор.
— Суна… — Мащехата ми избърса ръце в престилката си. Беше едва на трийсет и пет, но всъщност вече бе жена на средна възраст. — Суна, имаме да храним още шест гърла.
Кимнах, след което отнесох празното ведро навън при кладенеца. Знаех, че им беше трудно, отакто ме бяха приютили, но се стараех да бъда полезна, като се грижех за малките и й помагах с къщната работа. Последните шест години тук бяха… просто една отсрочка.
Следващият лаугардагур беше ярък и слънчев, последван от три дни на проливен пролетен дъжд. Все още беше студено, но малко по малко дните ставаха по-дълги, а след още два месеца щеше да дойде топлината на ранното лято.
Осиновителите ми дойдоха с мен до църквата. Пътищата бяха кални и набраздени от коловози. Сведох очи надолу към една локва и си помислих: „Това съм аз в сватбения си ден“. Дългата ми коса беше сплетена на плитки, навити върху темето. Дрехите ми бяха чисти. Мащехата ми беше направила лавров венец.
Когато вдигнах отново поглед, видях Асмундур и баща му да ни чакат пред църквата. Така изглежда значи, помислих си, докато разглеждах широкото му фермерско лице.
Годината беше 1567.
Аз бях изглеждала така.
Младият ми съпруг почина две години по-късно от едра шарка.
Примигнах и се изправих.
— Хайде да ти направим чай — каза Ривър и угаси лампата. — Ще почистя тук утре.
Сега, когато бе тъмно, призрачното ми изражение изчезна от стъклото на прозореца. Тръгнахме в мрака по коридора и надолу по тясната стълба. Продължавах да докосвам косата си. Струваше ми се по-мека, без грубостта, която й придаваше боята. Усещането беше странно. Знаех, че всеки път, когато видех това си аз в огледалото, щях да трепвам. Не бях изглеждала по този начин от много, много дълго време.
Навън Ривър вдигна очи към небето и отбеляза:
— По-късно е, отколкото си мислех.
Погледнах към звездите, полускрити от облаците. Съзвездията се придвижваха през нощта, така че по разположението им разпознах, че още нямаше полунощ. Предположих, че е някъде около десет. Беше по-трудно да определяш времето по звездите, когато имаше облаци.
— Около десет ли е? — попитах.
— Да — кимна Ривър доволно. — Знанията май влизат в главата ти въпреки нежеланието ти.
Усмихнах се. Чувствах се странно, сякаш не знаех какво да правя със самата себе си. Сякаш заклинанието за разкриване беше заличило действителните години, а не само вида ми от тези години. Всичко ми изглеждаше ново и различно. Имах желание просто да отида в стаята си и да се гледам в огледалото.
Мракът ни притискаше от всички страни, така че вървях близо до Ривър и не откъсвах поглед от светлините на къщата пред нас. Нещо леко и студено кацна върху носа ми и когато вдигнах очи, видях малки ефирни снежинки да падат от небето.
Беше студено и тъмно, валеше сняг. Точно като в детството ми, като в първите години от живота ми. Именно затова предпочитах по-топлите места. Дори в Лондон не ставаше чак толкова студено. Сега, когато бях възвърнала някогашния си вид, това време изваждаше на повърхността мрачни мисли и усещането за неназоваема заплаха, надвиснала над мен.
Когато се приближихме към стълбите пред задната врата, аз ускорих крачка, нетърпелива да вляза вътре, да бъда сред хора. Ривър обаче ме хвана за ръката. Спрях и я погледнах.
27
По-старата руническа писменост, която са използвали германските племена в периода II–VIII век, за разлика от Младия Футарк — опростена в Скандинавия версия на Стария, използвана от края. на VIII век. — Б.р.