— Не зная какво да правя — отговори Крейг. — Трябва да помисля.
— Тази вечер ще позвъня на Томас. Какво да му предам? — каза Клайн.
— Предайте му, че мисля — отговори Крейг.
— Той много ще се зарадва — кисело отбеляза Клайн, ставайки. — Кой иска да пие?
— Благодаря, не искам. — Крейг също стана. — Трябва да се върна в Кан. Много съм ви признателен за всичко, което сте направили, Уолт.
— Няма защо. Аз само се старая честно да изкарам още някой долар за себе си и своите приятели. Все още не мога да разбера за какъв дявол не използувахте собственото си име.
— Някой ден ще ви обясня — отговори Крейг. — Мърф, защо не пътуваш с мен до Кан? Кажи на шофьора си да дойде да те вземе от „Карлтън“.
— Добре. — Мърфи беше някак си учудващо покорен.
Клайн отиде с тях до двора. Те си стиснаха ръце официално. В това време от къщата се раздаде телефонен звън и Клайн побърза да се върне. Крейг и Мърфи седнаха в колата и потеглиха, съпроводени от мерцедеса на Мърфи.
Мърфи мълча дълго време, гледайки полето отвъд пътя, потънало в зеленина. Свечеряваше се и от дърветата се спускаха дълги тъмни сенки. Крейг също мълчеше. Той разбираше, че Мърфи е разстроен и се подготвя за разговор.
— Джес — най-после проговори Мърфи със задавен глас. — Искам да се извиня.
— Няма за какво да се извиняваш.
— Аз съм просто глупак. Един стар глупак.
— Остави.
— Загубил съм усета. Не ме бива за нищо вече.
— О, моля те, Мърф! Кой не греши? И аз съм грешил. Той си спомни за Едуард Бренър в празния театър след спектакъла. Това бе неговата последна и най-добра пиеса.
Мърфи поклати глава печално.
— Аз държах този сценарий в ръцете си и те съветвах да забравиш за него, а на този дребен шмекер Клайн му е бил достатъчен един телефонен разговор, за да заинтересова с него най-популярния режисьор. Каква полза имаш сега от мен, дявол да го вземе?
— Ти си ми необходим — отговори Крейг. — Нима това не ти е ясно? Аз трябваше да ти кажа, че съм написал сценария.
— Какво значение има това? Макар че, разбира се, ти не постъпи по най-добрия начин с мен. След толкова години съвместна работа.
— Аз си имам свои проблеми. Знаеш някои от тях.
— Това е вярно — съгласи се Мърфи. — И има един голям проблем, в който можех да ти помогна… трябваше да ти помогна… и отдавна… А аз не ти помогнах.
— За какво става дума?
— За твоята проклета жена.
— А ти какво можеше да направиш?
— Можех да те предупредя. Аз знаех какво става.
— Аз и сам знаех — каза Крейг. — В общи линии. Със закъснение. Но знаех всичко.
— Ти все пак разбра ли защо прави така? — попита Мърфи. — Нали не е нимфоманка? Не защото не може да се контролира. Не е от тези, които се хвърлят в леглото с първия разносвач на продукти по домовете, за бога!
— Не, не е.
— Не си ли се замислял върху това какви хора си избираше за партньори?
— Всъщност не.
— Ако това ти е неприятно, Джес, ще спра.
— Да, неприятно ми е. Но говори.
— Тя винаги избираше твои приятели. Тези, които се възхищаваха от теб, тези, с които ти работеше, тези, от които ти се възхищаваше.
— Не мога да кажа, че съм безумно възхитен от последния й партньор.
— Той също не се появи случайно — настоя Мърфи. — Този човек преуспява, преуспява в нещо, което ти не умееш, и на теб ти е неприятно, че не умееш. Ти си се обръщал към него за съвет, доверявал си му финансовите си дела. Разбираш ли?
— Донякъде, да — отговори Крейг.
— И всички тези хора винаги искаха да те виждат, да те слушат, ти беше в центъра на вниманието. А тя винаги оставаше на заден план. За нея имаше само един начин да се изяви — и тя се възползува от него.
— И тя се възползува от него — кимна Крейг.
— Аз отдавна забелязах това — продължи Мърфи. — И Соня също. А когато все още можеше да се предприеме нещо, си мълчах, аз те оставих сам да решаваш този проблем. И с какво изкупих вината си? — Той поклати съкрушено глава. — Прибавих ти още един проблем. — Той имаше уморен вид, тялото на седалката на стария малък автомобил изглеждаше смалено и някак си отпуснато, гласът му звучеше изтощено, лицето му, по което пробягваха сенки от дърветата покрай шосето, бе печално.