Тя ревнува, с учудване си помисли Крейг. Иди ги разбери тези жени. Но каза само: „Това са буржоазни възгледи, Пени. Те свършиха отдавна, с Първата световна война.“
„Буржоазни. Сега пък това. — Тя започна да плаче. Сега и в това се убеди. Иди да се оплачеш на своя благороден приятел. Той ще ти съчувства. Великият художник-бохем, който никога за нищо не плаща, ще изрази съболезнованията си.“ — Тя избяга в банята, заключи вратата и стоя вътре толкова дълго, че Крейг беше убеден, че ще изпусне влака. Но точно когато се чу автомобилният клаксон, натиснат от Бренър за тръгване, вратата се отвори и Пинелъпи се появи — весела, усмихната и вече облечена. Тя стисна силно ръката на Крейг над лакътя и каза:
„Прости ми за избухването. Станала съм малко нервна тези дни“ — и отидоха заедно до колата.
Влакът тръгна от гарата в Антиб, Крейг се беше надвесил от прозореца на вагон-ли, а Пинелъпи и Бренър му махаха от перона.
Когато Крейг се върна от Париж, Бренър му предаде готовия ръкопис на пиесата и заяви, че трябва да замине за Ню Йорк. Уговориха се да се видят там в края на септември и устроиха прощална вечеря. Когато Крейг и Пинелъпи го настаниха във влака, той каза, че е прекарал времето прекрасно, както никога досега.
След като Бренър замина, Крейг седна да чете окончателния вариант на пиесата. Прелиствайки познатите страници, той изпитваше нарастващо безпокойство, което прерасна най-накрая в усещане за безкрайна, кънтяща празнота. Това, което в процеса на работата беше забавно, живо, вълнуващо, сега на хартията изглеждаше мъртво и безнадеждно лошо. Разбра, че се беше заблуждавал, че го беше мамило чудесното лято, възхищението от таланта на приятеля му, радостта от пълното поглъщане в работата. А сега, трезво оценявайки пиесата, той видя, че тя е мъртва и беше невъзможно да се спаси. Работата не беше само в това, че пиесата нямаше да има търговски успех. В края на краищата, ако тя намереше малобройна, но възприемчива публика, то и това щеше да му донесе някакво удовлетворение като съавтор. Бедата беше, че пиесата — той беше уверен в това — бе обречена на пълно забвение. Ако тя бе написана от някой друг, Крейг щеше да се откаже от нея, без да мисли. Но какво да направи с Бренър?… Дружбата си е дружба, но ако пиесата излезе, Бренър ще се чувствува зле. Много зле.
Без да казва нищо за усещането си, той даде ръкописа на Пинелъпи да го прочете. Тя, разбира се, беше слушала техни разговори за пиесата и имаше представа за съдържанието й, но не беше я чела. Пинелъпи бе посредствена актриса, но щом станеше дума за театър, тя ставаше проницателен, тънък и безпощаден критик. Когато я прочете, каза:
„Няма да излезе, нали?“
„Не.“
„Те ще го унищожат. Теб също.“
„Аз ще оцелея.“
„Какво смяташ да правиш?“
Той въздъхна тежко.
„Ще я пусна.“
Тя не говори повече с него по този въпрос и той оцени нейния такт. Но не й каза, че не възнамерява да рискува чужди пари и че ще поеме всичките разходи върху себе си.
Репетициите бяха кошмарни за него. Не успя да привлече нито актьорите, които искаше, нито режисьора, който искаше, нито даже художника, защото пиесата на никого не харесваше. Накрая се наложи да вземе вече негодни старци и неопитни новаци, а нощем с мъка измисляше за Бренър лъжа след лъжа, за да му запази самолюбието, за да обясни някак многобройните откази. Еди-кой си харесва пиесата, но вече е подписал договор в Холивуд, еди-кой си се е свързал с обещание да дочака новата пиеса на Уйлямс, еди-кой си е зает в телевизията. Бренър беше спокоен: той не се съмняваше в успеха. След успешния дебют се считаше застрахован срещу провал. Той даже се ожени в разгара на репетициите. За тиха, елементарна жена на име Сюзън Локридж, с черни прави коси, събрани на кок, придаващ й строг, учителски вид. Нищо не разбираше от театър, на репетициите седеше очарована, предполагайки, че така репетират и в другите театри. На сватбата Крейг беше кумът, даде обяд и, целият в пот, преструвайки се на весел и уверен в себе си домакин, отново и отново вдигаше наздравица за здравето на младоженците и за успеха на спектакъла. Пинелъпи не дойде на сватбата. Тя беше бременна в четвъртия месец, често й се гадеше, така че имаше напълно уважителна причина.
Една седмица преди премиерата Крейг заведе Сюзън настрани и й каза, че провалът е неминуем и че единственият разумен изход е да се спре спектакълът.
„Ако кажа всичко това на Еди, той как ще го възприеме?“ — попита Крейг.