Беше звънила госпожица Натали Сорел, тя моли господин Крейг да й позвъни. Натали Сорел беше една от двете великолепно облечени, с разкошни прически дами, които бяха привлекли вниманието на Гейл МакКинън снощи на приема. Тя бе доста известна актриса, родом от Унгария, и изпълняваше роли на три-четири езика. Преди пет-шест години бе за няколко месеца негова любовница — тогава той снимаше филм в Париж, — но след това я изгуби от погледа си. Макар и към четиридесетте сега, тя все още беше сочна и красива; когато Крейг я видя на приема, му се стори странно, че е прекъснал връзката си с нея. Веднъж — това бе след курортния сезон — той беше прекарал уикенда с нея в Больо и спомените му от тези дни бяха едни от най-приятните в живота му. На приема тя му каза, че се кани да се омъжва. Значи, реши той, името Натали Сорел сега е свързано с много усложнения. Няма да й звъни.
Имаше и бележка от Йън Уодли, написана на ръка. Някога бяха прекарали с него няколко пиянски вечери в Ню Йорк и Холивуд. Уодли беше написал роман, който получи широко признание в началото на петдесетте. Тогава той бе буен, остроумен и обичаше да спори на висок глас с непознати в бара. Оттогава написа няколко неудачни романа и участвува в работата на много сценарии, три пъти се беше женил и развеждал и бе станал пияница. Вече много години Крейг не бе срещал името му нито във вестниците, нито на екрана и се изненада, като видя подписа му на плика.
„Драги Джес — гласяха драскулките на Уодли, — разбрах, че си тук и си помислих, че няма да е лошо да му ударим по една чашка за старата дружба. Живея в една бърлога недалеч от старото пристанище, където бедните водят своя кратък, противен, скотски живот, но се справят добре, когато им дадеш някое поръчение. Позвъни, когато имащ време, Йън.“
Защо ли е дошъл в Кан, помисли си Крейг. Впрочем това не беше чак толкова интересно, че да звъни на телефона, написан в края на бележката.
Отвори писмото на жена си. Беше го напечатала на машина. Съобщаваше му, че от два дни е изтекъл срокът за получаване на месечния чек и че възнамерява да уведоми и своя, и неговия адвокат. Ако не получи чека след един ден, ще даде указания на адвоката си да вземе съответните мерки.
Той смачка всичките хартийки, пъхна ги в джоба си, облегна се на стола и се загледа в морето.
Слънцето залязваше и над морето започна да се спуска сумрак. Небето се заоблачи, морето посивя, започна да ръми. Вятърът се усили, листата на палмите на брега се задвижиха, издавайки сухи механически звуци. Една бяла яхта, издигнала се над вълните, със запалени светлини, бързаше към старото пристанище.
Той отиде в хола и натисна ключа на стената. Лампите светнаха с бледа, разводнена светлина. На жълтеникавата светлина стаята изглеждаше бедна и неуютна. Извади чековата си книжка, седна на бюрото и написа чек на името на жена си. Вече седмици наред не бе пресмятал остатъка, не направи това и сега. Постави чека в плик и написа адреса. Адрес на чужд дом, макар и пълен с негови книги, документи и мебели, купувани половин живот.
Дръпна чекмеджето и извади ръкописа — един, от шестте екземпляра, които лежаха там. Ръкописът беше без папка, на първата страница стоеше заглавието: „Трите хоризонта“. Под него нямаше име на автор. Крейг взе писалката и се наведе над бюрото. Поколеба се за момент и написа: „Малкълм Харт“. Име като име, не по-лошо от всяко друго. Нека оценяват произведението на неизвестен автор по неговите достойнства. Реакциите ще бъдат по-истински. На приятелите няма да се налага да дават снизходителни отзиви, на враговете няма да бъде даден нов повод за подигравки. В това, разбира се, имаше елемент на малодушие, но имаше и здрав смисъл, стремеж към точна преценка.
Той взе останалите пет екземпляра и написа четливо същото на всеки поотделно. След това сложи един от тях в голям плик и написа на него името на Брайън Мърфи.
Помисли си дали да не позвъни на Констънс. Трябва да си е вкъщи сега. И вероятно се е успокоила след сутрешното избухване. Но щеше да се огорчи, ако се окаже, че не се е върнала още, затова се отказа.
Слезе в препълненото фоайе, усмихна се равнодушно на двама познати и отмина — не му се разговаряше с никого. На портиера поръча пликът с чека до жена му да се изпрати по пощата, а ръкописът да се достави незабавно по куриер на Брайън Мърфи в „Отел дю Кап“. След това изпрати телеграма на Ан, в която й предлагаше да вземе следващия самолет за Ница. Щом трябва да жертвува заради младите спокойствието си, то нека да бъде заради собствената си плът и кръв.