Прямият въпрос изисква и прям отговор.
Той седна на бюрото, взе лист хартия и писалка. „Защо съм в Кан?“ — бавно започна той и се замисли. След това, без всъщност да си дава сметка какво прави, написа почти автоматично: „Аз съм в Кан, за да спася живота си.“
7.
Втренчи поглед в изречението, което написа. Това не е моят почерк, помисли си той. Постави писалката на масата. Знаеше, че днес няма да напише нищо повече. Всичко, което кажете, може да бъде използувано против вас. Облегна се на стола и затвори очи.
В лицето му блесна болезнено ярка светлина, отнякъде се раздаде пронизителен вик. Отвори очи. Точно срещу него през влажните от чистачките полуокръжности на предното стъкло летяха две размазани луни. Ръцете му лежаха безсилно на кормилото. Сви рязко встрани и профуча по черното бляскащо шосе на сантиметри от другата кола. Воят на нейния клаксон замря зад гърба му като погребален вопъл. Чувствуваше се спокоен, караше предпазливо, без да спира, внимателно оглеждайки завоите пред себе си през стъклото, насечено на ленти от дъжда.
Когато измина няколко мили, ръцете му започнаха да треперят, а тялото му неудържимо се затресе. Отби встрани, спря колата и зачака да мине спазъмът. Не можеше да каже колко дълго трепереха още ръцете му, чувствуваше само студената пот по челото и ледените струйки, стичащи се под мишниците. Извади носна кърпа, изтри чело, направи четири дълбоки вдишвания. В колата мирише на кисело. Къде е попаднал? Редиците черни дървета покрай шосето нищо не му говореха. Спомни си, че прекоси френската граница не много отдавна. Значи трябва да е някъде между река Бидасон и Сан Себастиан. От Париж потегли сутринта и кара, без да спира, освен да зареди и изпие чаша кафе. Едва не загинах в слънчева Испания. Възнамеряваше да кара, без да спира, до Мадрид, да пренощува там и на следващия ден да се придвижи на юг, до Малага. На следващия ден трябваше да излезе пред публиката един матадор, негов познат, приятел, и по-точно — приятел на негов приятел. Бяха се запознали преди една година в Аликанте по време на тридневната фиеста. Ярко средиземноморско слънце, маршируващи оркестри, фойерверки, южноиспански костюми, пиянства, дълго и тежко неразположение от препиване, безгрижната веселост от чуждия празник, мъже и жени, с които бе приятно да прекараш празничните дни — той ги познаваше достатъчно добре — но които, общо взето, не значеха нищо за него, само се срещаше с тях по четири-пет пъти в годината, когато ходеше на бой с бикове.
Матадорът бе доста стар за бикове. Самият той знаеше това. Беше богат. Какъв смисъл имаше да излиза на арената при животните, чието предназначение бе да го убият? „А какво друго мога да правя? — беше го попитал матадорът. — Това е единственото нещо, което ме забавлява напълно. Моето единствено поле за игра. Аз съм щастливец, имам свое поле за игра. Повечето хора си нямат. Ето защо не мога да допусна да ме лишат от него.“
В Испания можеш да умреш по много начини. От рога, от заспиване на кормилото.
Крейг заспиваше на кормилото нощем за трети път тази година. Първия път беше близо до Залцбург. Втория — на аутострадата недалеч от Флоренция. Третия — днес. Провървя му. Или обратното? Във всеки случай навреме се събуди и отвори очи. През последните години минаваше по деветстотин, по хиляда мили, без да спира. Защо трябваше да бъде в Залцбург, какво се канеше да гледа във Флоренция? През годината неговият приятел, матадорът, щеше да играе на тридесет различни места. Каква необходимост го беше накарала да тръгне за Малага? Вече не си спомняше. Обичаше да кара нощем, харесваше му самотата, вцепеняващото, хипнотизиращо действие на летящите насреща светлини, чувството на удовлетворение за това, че напуска града, където му се струваше, че е стоял вече доста дълго, радостта от минаването по пустите тъмни улици на друг град, усещането за превзето разстояние.
Самоубийството дебне човека във всеки гараж. Крейг достатъчно ясно съзнаваше това.
Запали колата, влезе бавно в Сан Себастиан, намери хотел. До Мадрид тази вечер нямаше да стигне.
Близо до хотела още работеше един бар. Поръча си коняк, след малко — още един. Не му се ядеше. На една маса седяха някакви мъже и разговаряха оживено на испански. Той се заслуша. Главите им бяха приведени над масата, гласовете им — заговорнически приглушени. Замислят да убият Франко, да освободят някакъв свещеник, да хвърлят бомба в полицейския участък или да си опитат късмета на лотарията? Той не разбираше испански и това му действуваше успокоително.