Но когато я прочете отново на следващия ден, пак не я хареса. Вече нямаше смисъл да отлага разговора.
„Сюзън — започна той, като чу гласа й в слушалката, — страхувам се, че няма да мога да се заема с нея. Искаш ли да знаеш защо?“
„Не — отсече тя. — Остави ръкописа при секретарката си. Като минавам, ще го взема.“
„Съжалявам много, Сю.“
„Аз също. Имах по-добро мнение за теб.“
Той бавно постави слушалката. Започна да чете друга пиеса, но в главата му не влизаше нищо. Отново сне слушалката и помоли Белинда да го свърже с Брайън Мърфи, който се намираше на Западното крайбрежие в момента.
След като се поздравиха и Крейг разбра, че Мърфи се чувствува превъзходно и че отива в събота и неделя в Палм Спрингз, Мърфи го попита:
„На какво дължа честта?“
„Обаждам се за Ед Бренър, Мърф. Можеш ли да му намериш работа? Той е зле.“
„Откога си станал толкова голям приятел с Ед Бренър?“
„Няма такова нещо. Аз даже не искам да узнае, че съм ти звънил. Само му намери работа.“
„Чух, че завършва пиеса“ — каза Мърфи.
„Още не се е справил.“
„Чел ли си я?“
Крейг се поколеба, после отговори:
„Не.“
„Значи си я прочел и не ти харесва“ — заключи Мърфи.
„Говори по-тихо, Мърф. И моля те, не казвай никому нищо. Ще направиш ли нещо?“
„Ще се опитам — склони Мърфи. — Но нищо не обещавам. Тук положението не е стабилно. На теб необходимо ли ти е нещо?“
„Не.“
„Чудесно. Впрочем този въпрос беше реторически. Предай моите поздрави на Пени.“
„Благодаря, ще предам.“
„Знаеш ли какво, Джес?“
„Какво?“
„Много обичам да ми звъниш. Ти си единственият клиент, който не дава телефонните разговори за моя сметка.“
„Аз съм разточителен човек“ — каза Крейг и остави слушалката. Беше уверен, че шансовете са едва едно на сто Мърфи да намери някаква работа за Ед Бренър на Западното крайбрежие.
Крейг не отиде на премиерата на пиесата на Бренър, макар че си бе купил билет, защото тази същата сутрин му се бяха обадили от Бостън. Неговият приятел, режисьорът Джак Лотън, който поставяше там музикална комедия, му съобщи по телефона, че спектакълът не върви и го молеше да отиде и види дали ще може да се направи нещо.
Крейг даде билета за премиерата на Белинда и отлетя за Бостън същия следобед. До започването на спектакъла не се срещна нито с Лотън, нито с другите — по-добре да види първо сам, със свежи очи. Той не искаше да слуша оплакванията на продуцента от режисьора, на режисьора от продуцента и актьорите, на главния актьор от всички — обичайните ежби, щом някой спектакъл не върви.
Това, което видя на сцената, предизвика у него съжаление. Съжаление за автора, за композитора, за певците и танцьорите, за актьорите, за музикантите, за зрителите и за тези, които са вложили парите си в това зрелище, струващо триста и петдесет хиляди долара. Талантливи хора от всички области се бяха трудили няколко години и ето спектакълът се появи на бял свят. Танцьорите показваха чудеса на виртуозност, певците, които в други пиеси се ползуваха с постоянен успех, надминаха себе си. И никакъв ефект. На сцената се появяваха и изчезваха оригинални декори, оркестърът изригваше във вакханалии от звуци, актьорите се усмихваха стоически и безнадеждно, изричайки шегите, на които никой не се смееше, в дъното на залата отчаяно шареха продуцентите. Лотън, седнал на последния ред, диктуваше нещо с измъчен, хриптящ глас на една секретарка, а тя записваше бързо в бележник с молив, в който беше инсталирана електрическа лампичка. Нищо не се получаваше.