В събота отиде на последното представление. Залата беше наполовина пълна и то, Крейг знаеше това, предимно с гратисчии. За щастие Бренър не беше в залата.
Когато завесата се вдигна и прозвучаха първите думи от диалога, имаше странното чувство, че се намира пред прага на нещо прекрасно. Актьорите играеха съсредоточено, пламенно, със заразителна увереност в ценността и значимостта на думите, които Бренър ги заставяше да говорят. По нищо не личеше някой да е огорчен от това, че само преди три дни критиците бяха оплюли пиесата, наричайки я скучна и заплетена и че щом падне завесата тази вечер, всичко ще бъде свършено: декорите ще бъдат демонтирани, театърът ще потъне в мрак, а те самите ще се озоват на улицата, без работа. В тяхната преданост към професията им имаше благородство и това накара Крейг да се просълзи, макар че виждаше грешките и в подбора на изпълнители, и в режисурата, и в трактовката, скриваща от зрителя тънкия, сложен замисъл на пиесата — грешките, които бяха навлекли на Бренър гнева на критиците.
Седнал в тъмната зала, зад него зеещите столове на празните редове, той гледаше този безспорно слаб, непълноценен спектакъл и разбра, че първата му преценка за пиесата на Бренър е била явно погрешна. За първи път от много време в него сега се пробуди интерес към театъра. Почти автоматично в главата му започна да се оформя план как да подобри пиесата, така че да разкрие достойнствата й и да отстрани недостатъците.
Когато спектакълът завърши, тук-там в салона се чуха аплодисменти, но Крейг, трогнат и развълнуван, побърза да отиде зад кулисите с надеждата да намери Бренър и да му каже хвалебствени, ободряващи слова.
Старецът, който дежуреше на служебния вход, позна Крейг и каза мрачно:
„Какъв позор, господин Крейг.“
Те се здрависаха. Старецът каза, че Бренър е на сцената и се прощава с актьорите. Крейг изчака, скрит зад кулисите, докато Бренър си свърши кратката благодарствена реч, след която актьорите се отправиха към гримьорните си, говорейки предизвикателно високо под слабото осветление на работните лампи.
За момент Крейг не мръдна, наблюдавайки Бренър, застанал сам сред декорите, които изобразяваха ъгъл на временна, мизерна казарма в Англия по време на войната. Лицето му беше в сянка и Крейг не виждаше изражението му. Бренър бе отслабнал много, откакто се бяха видели за последен път. Бе облечен в много широко сако от груб вълнен плат, около шията си бе омотал дълъг вълнен шал. Приличаше на немощен старец, който трябва да внимава за всяка своя крачка, боейки се да не падне. Косите му бяха оредели, на темето лъскаше плешиво петно.
Завесата се отвори бавно. Бренър вдигна глава и погледна пустата тъмна зала. До Крейг се чу шумолене — покрай него мина Сюзън Бренър. Тя се приближи до съпруга си, взе ръката му и я целуна. Той я прегърна през раменете. Крейг излезе иззад кулисите.
„Привет“ — поздрави той.
Те го погледнаха, но не отговориха.
„Гледах пиесата тази вечер — продължи Крейг — и искам да ви кажа, че сгреших в преценката си, когато я прочетох.“
Те продължаваха да мълчат.
„Пиесата е прекрасна. Най-хубавото от всичко, което си написал.“
Бренър се засмя със странен, задавен смях.
„Ти беше права, Сюзън. С тази пиеса трябваше да се заемем Баранис и аз.“
„Благодаря за това, че си спомняш“ — каза Сюзън. На жълтата светлина на лампите тя изглеждаше слаба, изнемощяла, негримираното й лице беше бледо.
„Изслушайте ме, моля ви — сериозно продължи Крейг. Неправилно са поставили пиесата ти и в този вид не може да стигне до зрителите. Но това не значи, че е краят. Изчакай една година, поработи над нея, подбери подходящи изпълнители. Не е можело да се надяваш на успех с тези сложни пищни декори и с този актьор, който е много стар и прекалено превзет за главната роля. След една година можем да я поставим някъде в центъра, не на Бродуей — тя така или иначе не върви за Бродуей — ще подменим актьорите, ще дадем повече светлина, ще опростим декора, ще добавим музика — пиесата се нуждае от музика, ще доставим записи с речи на политически деятели, генерали, радиоговорители и ще ги пускаме между картините, ще ги разчетем по време…“ Той млъкна, съзнавайки, че говори много бързо и че Бренър, в сегашното си състояние, едва ли ще разбере какво му казва. — „Разбираш ли ме?“ — попита той, заеквайки.
И двамата го гледаха тъпо. След това Бренър се засмя със същия задавен смях.
„След една година“ — проговори той най-накрая. В гласа му звучеше ирония.