Тя си поръча чаша шампанско, „за да премахне от устата си вкуса на младостта“, както тя се изразяваше.
„Винаги се учудвам — отбеляза тя, отпивайки от шампанското, — че си тук, когато дойда.“
„Аз ти казах, че ще дойда.“
„Да. И въпреки това се учудвам. Всяка сутрин, когато се разделям с теб, си мисля: днес ще срещне някоя ослепителна красавица или изведнъж ще си спомни, че вечерта трябва непременно да бъде в Лондон, Загреб или Атина, където играе познат артист или актриса.“
„Нито в Лондон, нито в Загреб, нито в Атина има някой, с когото бих искал да се срещам, и единствената ослепителна красавица си ти. Други днес не съм срещал.“
„Колко си мил. — Констънс сияеше. Тя като дете се радваше на комплименти. — Хайде, разказвай с какво се занимава цял ден.“
„Любих се три пъти с жената на един перуански калаен магнат…“
„Аха!“ — Тя се засмя. Обичаше да я дразнят. Но не прекалено.
„Подстригах си косата. Обядвах в италианско ресторантче на улица «Гренел», четох «Монд», ходих в три галерии и за малко не купих три картини, изпих чаша бира в кафе «Флора», след това се върнах в хотела и…“ Той млъкна, защото видя, че не го слуша. Тя не свеждаше очи от младата американска двойка, която минаваше покрай тях към дъното на залата. Мъжът беше висок. Изражението на приятното му открито лице беше на човек, който никога в нищо не се е съмнявал, не е познавал никакви лишения и не си представя, че някъде могат да съществуват хора, които могат да му бъдат врагове или да му желаят злото. Девойката беше бледа висока красавица със смолисти черни коси, с големи тъмни очи, издаващи ирландски или испански произход, движеше се с неподправена грация, тъмното й самурено палто падаше на меки гънки. Тя се усмихваше на нещо, което мъжът току-що й бе казал, беше го хванала под ръка и така минаха покрай бара и масите край прозорците. Изглежда, не забелязваха никого в залата. Но не от неумение да се държат. Те просто бяха толкова заети със себе си, че даже небрежен, мимолетен поглед, необходимост да се види или може би познае нечие лице биха били за тях разточителство, губене на ценни мигове от общуването един с друг.
Констънс продължи да ги наблюдава, докато се скриха в дъното на ресторанта.
„Извинявай — обърна се тя към Крейг. — Май не те слушах. Познавах някога тези хора.“
„Прекрасна двойка.“
„О, да.“
„На колко години е тази девойка?“
„На двадесет и четири. По нейна вина умря един мой познат.“
„Какво?“ — удиви се Крейг. В бара на хотел „Крийон“ не може да се чуе често такова нещо.
„Не се плаши — каза Констънс. — Винаги има хора, виновни за смъртта на други.“
„Но тя ни най-малко неприлича на типична убийца.“
Констънс се засмя.
„Тя не е никаква убийца. Този мой познат беше влюбен в нея. Прочел във вестниците, че тя току-що се е омъжила и почина след три дни.“
„Що за старомодна история?“ — удиви се Крейг.
„Той самият беше старомоден. Беше на осемдесет и две години.“
„Откъде си познавала един осемдесет и две годишен старец? — попита Крейг. — Аз, разбира се, зная, че харесваш мъже на възраст, но не чак толкова стари все пак.“
„Старецът се казваше Джарвис — каза Констънс. — Кенет Джарвис.“
„Железниците.“
„Да — кимна тя. — И други неща. И много други неща. Имах един поклонник, който работеше с внука на Джарвис. Не гледай така сърдито, мили. Това беше много преди да те познавам. Старецът обичаше да има млади хора около себе си. Имаше огромна къща в Нормандия. По едно време притежаваше коне за надбягване. В събота и неделя му пристигаха гости — по двадесет-тридесет човека. Обичайните развлечения бяха тенис, плуване, гребане, пиене, флиртуване и тем подобни. С тях беше винаги весело. Само не със стареца. Когато се запознах с него, той беше вече грохнал. Заливаше се, като се хранеше, забравяше да си закопчее панталоните, заспиваше на масата и даже захъркваше, по няколко пъти разказваше една и съща история.“
„Това е била таксата за развлечението“ — подметна Крейг.
„Хората, които го познаваха от по-рано, като че ли не обръщаха внимание. Някога той е бил обаятелен, щедър, възпитан човек. Голям любител на книги, картини, хубави жени. Жена му умряла, когато и двамата били още млади, и оттогава не се женил. Мъжът, с когото аз ходех там, казваше, че трябва с нещо да се плати за удоволствията, с които този човек цял живот е дарявал хората. В края на краищата — цената не е чак толкова голяма — да го гледаш как лигите му капят по вратовръзката или да слушаш по няколко пъти една и съща история. Особено като се има предвид, че в този дом винаги ще те нахранят, ще те напоят и ще ти предложат всевъзможни развлечения. Зад гърба му се присмиваха само глупаците.“