Опирайки се на знанията, които беше натрупал в процеса на четене и обработване на чужди пиеси и сценарии, използувайки собствените си наблюдения над приятели, врагове и познати, той се стараеше да покаже героите си в естествени драматични взаимоотношения, така че в края на филма те, без видимото участие на автора, със своите думи и постъпки да разкрият пред зрителите него, Джеси Крейг, неговите представи за това какво значи за американците във втората половина на двадесетия век — млади мъже и жени, мъже и жени на средна възраст и старец, застанал на прага на смъртта, какво значи за тях любовта с всичките интриги, компромиси и унижения, какво значат за тях парите, моралните принципи, положението, принадлежността към определена класа, красотата и липсата на красота.
След два месеца градът започна да се пълни с хора и той реши, че е време да тръгва. Пътят на север, към Париж, беше дълъг. Седнал зад волана, той размишляваше за работата, извършена за тези два месеца, и стигна до извода, че ще бъде щастлив, ако завърши сценария поне за една година. Може би ще бъде щастлив, ако въобще го завърши някога.
Сценарият му отне цели дванадесет месеца. Писа го на части ту в Париж, ту в Ню Йорк, ту на Лонг Айлънд. Щом стигнеше до точка, от която не можеше да се придвижи, той си събираше багажа и тръгваше където му видят очите, сякаш го гонеха. Но през тези пътувания нито веднъж не заспа на кормилото.
Даже когато завърши ръкописа, не го показа на никого. Той, който бе давал мнението си за произведенията на стотици други автори, не можеше дори и да помисли, че някой непознат ще прочете това, което е написал. За него всеки читател бе чужд. Когато изпрати ръкописа да се печата, той не постави никакво авторско име под заглавието. Само написа: „Собственост на Джеси Крейг“. Джеси Крейг, някога считан за вундеркинда на Бродуей и Холивуд и тънък ценител на театралното и киноизкуство. Джеси Крейг, който не знае достоен ли е плодът на едногодишния му труд за вниманието на някой за два часа и който се бои да чуе „да“ или „не“.
Когато постави шестте екземпляра на сценария в куфара в деня, в който отлетя за Кан, на титулната страница под заглавието „Трите хоризонта“ все още нямаше никакво авторско име.
Звънна телефонът. Той замаяно тръсна глава, сякаш изведнъж го бяха събудили от дълбок сън. Още веднъж трябваше да си спомни къде се намира и къде е телефонът. „Аз съм в стаята си в хотел «Карлтън», а телефонът е на масата, от другата страна на креслото.“ Телефонът отново звънна. Погледна часовника си: беше един и тридесет и пет. Той се поколеба, почти реши да не отговаря. Не му се искаше да слуша повече несвързани съобщения от Америка. Но въпреки това вдигна слушалката.
— Здравей, Джес. — Беше Мърфи. — Дано да не съм те събудил.
— Не, не ме събуди.
— Току-що прочетох сценария ти.
— Да?
— Този момък Харт умее да пише. Само прекалено много френски филми гледа. Кому, за бога, е нужен осемдесет и две годишен старец? Нищо няма да се получи от това, Джес. Зарежи го. Съветвам те да не го показваш на никого. Уверявам те, това само ще ти навреди. Откажи се от правата над ръкописа и забрави за него. По-добре да те устроя за този гръцки филм. И ще следим, може да изскочи и нещо по-добро по-нататък.
— Благодаря, че го прочете, Мърфи — каза Крейг. — Ще ти звънна утре.
Той остави слушалката и дълго гледа телефона, след това се върна на бюрото, на което дотогава бе седял. Погледна въпросника, който Гейл МакКинън му беше изпратила и още веднъж прочете първия въпрос: „Защо сте в Кан?“
Усмихна се на себе си, взе от бюрото купчината листове, накъса ги на дребни късчета и ги хвърли в кошчето.
След това си свали пуловера, облече сако и излезе. Взе такси и отиде в казиното, където, както знаеше, барът работеше цяла нощ. Купи си пържени картофи, занесе ги на масата, на която играеха chemin-de-fer, и си поръча двойно уиски. Пи и игра до шест часа сутринта и спечели тридесет хиляди франка, които правеха почти шест хиляди долара. По-голяма част от парите спечели от двамата англичани, които видя онази вечер в ресторанта, където беше и Пикасо. На Йън Уодли не му провървя — той не се разхождаше по булевард „Кроазет“, когато Крейг, обгърнат в утринна предизгревна мъгла, се връщаше, почти без да залита, към своя хотел. В този час Уодли би получил петте хиляди долара, които му трябваха, за да отиде в Мадрид.
9.
Полицаи с електрически фенерчета в ръце направляваха колите към полето, където вече имаше много коли. Беше влажно и студено. Крейг изключи мотора, отвори вратата и стъпи на тревата. Под краката му изжвака вода. Добра се до пътеката и закрачи към голямата, приличаща на замък къща, откъдето се носеха звуци на оркестър. Къщата беше разположена на хълма зад Мужен и се извисяваше, също като малка крепост, над околната местност.