— Привет, Джес — поздрави мъжът и протегна ръка.
— Здравей, Дейвид — отговори Крейг. Те се здрависаха. — Ако искаш, вярвай, ако искаш — недей, но не те познах в първия момент.
Мъжът се засмя:
— Това е от косата. Никой не може да ме познае.
— Не е за учудване — забеляза Крейг.
Дейвид Тейкмън бе един от първите му познати в Холивуд. Тогава беше плешив.
— Перука — обясни Тейкмън, поглаждайки самодоволно косата си. — С нея изглеждам двадесет години по-млад. За да ме обичат момичетата. Карам втора младост. Стана дума за жени, та се сетих — вечерях с твоята приятелка в Париж, от нея разбрах, че си тук и реших да те потърся. Пристигнах днес сутринта и цял ден играх карти. Приятелката ти си я бива. Моите поздравления.
— Благодаря — отвърна Крейг. — Сърдиш ли се, когато хората те питат защо си цъфнал с тази грива?
— Ни най-малко. Направиха ми малка операция на черепа и докторът остави две дупчици за спомен. Не много добър козметичен резултат, ще кажеш. Но защо трябва един стар човек да плаши малките деца и младите девици. Това беше най-доброто, което можаха да ми предложат перукерите в студиото. Единственото добро нещо, което това дяволско студио е създало през последните пет години.
При споменаването за студиото Тейкмън стисна здраво изкуствените си зъби. Беше минало повече от година, откакто го бяха отстранили от ръководството на студиото, но той продължаваше да говори за него като за свое собствено владение. Бе властвувал тиранично там цели двадесет и пет години и не бе никак лесно да се избави от навика да командува. Плешивата глава му придаваше много внушителен вид, загатваше с нещо за обсадно оръдие. Лицето му бе месесто, грубо — напомнящо едновременно и за римски император, и за капитан на търговски кораб — с дълбоки бръчки по загрубялата кожа като на човек, който прекарва по цяла година с войниците си в походи или с матросите на палубата на параход. Гласът му напълно отговаряше на външността му — груб и властен. В щастливите години на разцвета му неговото студио пускаше изящни тъжно-комични филми — още една изненада в този изумителен град. С перуката той изглеждаше съвсем друг — благ и безобиден, и гласът му, някак си приспособен към новия облик, беше станал тих и печален.
Тейкмън се огледа наоколо и поставяйки нежно ръка на рамото на Крейг, каза:
— О, Джес, не ми харесва тук. Приличат ми на ято лешояди, кълвящи скелетите на гигантски животни. Ето в какво се е превърнала сега кинематографията, Джес. Грамадни стари скелети с все още оцелели късчета месо и тези грабливи хищни птици ги кълват къс по къс. И какво правят в преследването на Всемогъщия долар? Зрелища за воайори. Порнография и кръв. Да вървят в Дания и да правят каквото щат. И в театъра е същото. Леш. Какво е Бродуей днес? Сводници, проститутки, търговци на наркотици, палячовци. Разбирам защо си избягал от всичко това.
— Ти, както обикновено, преувеличаваш, Дейвид — забеляза Крейг. Той бе работил в студиото на Тейкмън в петдесетте години и още тогава бе усетил склонността на стареца към риторика, която обикновено се проявяваше тогава, когато искаше да поднесе убедително някой тънък, добре обмислен аргумент. — И сега правят нелоши филми, а на Бродуей и вън от Бродуей има немалко способни млади драматурзи.
— Назови поне един. Един хубав филм.
— Защо един, два ще назова. Даже три — весело отвърна Крейг. — При това авторите им са тук, в тази зала. Последните филми на Стайнхарт, Томас и ей там онзи новак, който разговаря с Томас. Хенеси.
— Стайнхарт не влиза в сметката — възрази Тейкмън. Той е от старата генерация. Скала, останала след оттеглянето на ледника. Що се отнася до другите двама… — Тейкмън пръхна презрително. — Ялов цвят. Гении за един час. Да, разбира се, от време на време някой успява. Случва се. Те самите не винаги могат да разберат как става това: събуждат се и виждат, че ги е споходило щастието. Аз не говоря за това, приятелю, а за истински професионализъм. Чаплин, Форд, Стивънс, Уайлър, Капра, Хоукс, Уайлдър, ти, ако нямаш нищо против. Макар че ти може би си малко по-особен и е трудно да бъдеш причислен към някоя група. Надявам се, че не се сърдиш, че говоря така.
— Не — отговори Крейг. — За мене говорят и по-лоши неща.
— За всички ни говорят. Ние сме живи мишени. Добре, направихме и много боклуци. Готов съм да призная, макар че не ми е много приятно. Четиристотин, петстотин филма в годината. Шедьоври не се раждат в голям брой, спор няма. Нека да са боклук, нека да са масово производство, но изпълниха своята задача. Това създаде механизма, който сега е на услугите на големите — актьори, сценични работници, декоратори, публика. И още нещо: киното завладя света за Америка. Виждам по лицето ти, че ме смяташ за откачен. Независимо от това какво са писали модните критици-интелектуалци, на тях им се присънва, че цялото човечество ни обича, че ние сме неговите възлюбени, неговите герои. Да не мислиш, че се срамувам от това, че съм бил причастен към това дело? Нищо подобно. Ще ти кажа от какво се срамувам. Срам ме е, че пикахме на всичко. И ако искаш, ще ти кажа кога точно се случи това. Даже и да не искаш, пак ще ти кажа. — Той ръгна Крейг с палец в рамото. — В деня, в който се подчинихме на онези селяндури от Конгреса и казахме: „Да, сър, да, господин конгресмен, да, господа от ФБР, дайте да ви целуна по задника, на вас не ви харесват политическите възгледи на този писател или моралът на онази актриса, или темата на моите бъдещи десет филма, да, сър, разбира се, сър, всички ще ги уволним. Вие само си мръднете малкия пръст и аз ще прережа гърлото на най-добрия си приятел.“ Дотогава ние бяхме щастливците, красавците на двадесетия век, ние пускахме остроумия, на които целият свят се смееше, ние любехме така, че целият свят ни завиждаше за умението ни да любим, ние устройвахме пирове, на които целият свят искаше да присъствува. След това се превърнахме в жалка тайфа хленчещи евреи и се надявахме по време на поредния погром да убият нашия съсед, а не нас. Публиката се увлече по телевизията — и правилно направи. По телевизията ти казват направо, че искат да ти продадат някаква стока.