— Дейвид — прекъсна го Крейг, — лицето ти пламна.
— Как няма да пламне! Успокой ме, Джес, успокой ме. Моят доктор ще ти бъде благодарен. Съжалявам, че дойдох. Впрочем не. Радвам се на случая да поговоря с теб. Аз още не съм свършен човек, независимо от това, което говоря. У мен назрява един план — нещо голямо. — Тейкмън смигна заговорнически. — Нужни са ми талантливи хора. Стара формация. И дисциплина. Капитани, а не ефрейтори. Такива като теб например. Кони ми каза, че ти имаш някаква идейка. Посъветва ме да говоря с теб. Да не го пазиш в тайна?
— Не съвсем — отговори Крейг. — Имам нещо предвид.
— Време е да вървя вече. Позвъни ми утре. Ще поговорим. Парите не са проблем. Дейвид Тейкмън не е от тези, които правят второкласни филми. А сега ме извини, Джес, трябва да си тръгвам. Напоследък започнах да се задъхвам, когато се развълнувам. И моят доктор постоянно ме предупреждава да не се вълнувам. Не забравяй какво ти казах. Утре сутринта. Аз съм отседнал в „Карлтън“. — Той поглади разкошната прошарена перука и се отправи навън с предизвикателна походка.
Крейг погледна след вдървената изправена фигура, промъкваща се към изхода, и поклати глава. Привърженик на проиграни каузи, историк на епохата на упадъка. Все пак реши утре сутринта да му позвъни.
Крейг забеляза, че мъжът, с когото разговаряше Натали Сорел, се изправи, взе чашата й и започна да си пробива път през тълпата към бара. Крейг реши да се възползува от това и тръгна от бара към Натали, но преди да успее да мине и половината разстояние, вратата откъм патиото се отвори и влезе Гейл МакКинън с някакъв нисък мъж с нездрав вид, чието лице се стори познато на Крейг. Около тридесет и пет годишен, с оредяващи невчесани коси, под очите нездрави жълтеникави торбички. Беше в смокинг. Гейл МакКинън беше облякла евтина басмяна рокля, къса, над коленете. Но на нея не изглеждаше евтина. Тя се усмихна на Крейг и бе невъзможно да избегне срещата с нея. По необяснима за него причина му се искаше тя да не го види, че приказва с Натали Сорел. Не бяха се срещали от обяда у Мърфи, но почти не бе излизал от стаята си. Лекуваше простудата.
— Добър вечер, господин Крейг — поздрави Гейл МакКинън. — С вас се срещаме навсякъде.
— Да, така изглежда — съгласи се той.
— Позволете да ви представя… — започна тя, като се обърна към своя спътник.
— Ние се познаваме — прекъсна я мъжът с недружелюбен тон. — Отдавна. От Холивуд.
— Страхувам се, че паметта ми изневерява — призна Крейг.
— Казвам се Рейнълдс.
— О, да. — Името му прозвуча познато, но не можеше да си спомни действително ли се е познавал с този човек. Рейнълдс бе писал рецензии за филми за един лосанжелоски вестник. — Да, разбира се. — Той протегна ръка. Рейнълдс подаде своята с видима неохота.