— Проклети жабари. И Уолтър Клайн и неговите главорези.
— Всичко е наред, мосю — обърна се Крейг на френски към полицая, който стоеше спокойно до Рейнълдс. — Аз съм негов приятел. Ще го закарам вкъщи.
— Той не е в състояние да шофира — обясни полицаят. Това е повече от ясно, независимо от това какво казва господинът.
— Напълно съм съгласен с вас — кимна Крейг, стараейки се да стои по-далеч от полицая. Боеше се той да не помирише дъха му. — Хайде, Джо, хоп-а! — Той подхвана Рейнълдс под мишниците и го изправи на крака. Рейнълдс изпусна кърпичката и по панталоните на Крейг пръсна кръв. Рейнълдс целият миришеше на уиски, сякаш бе киснал с дрехите в уиски няколко дни.
С помощта на Гейл той го домъкна до колата и го напъха на задната седалка, където веднага заспа. Крейг изкара колата от паркинга изключително внимателно, за да не предизвика подозрението на наблюдаващия го полицай, и пое под мокрите от дъжда дървета.
През целия път до Кан мълчаха, чуваше се само клокочещото хъркане на Рейнълдс отзад. Крейг гледаше съсредоточено напред и караше бавно, стараейки се да не изпуща от очи банкета — на завоите шосето като че се губеше от светлината на фаровете. Срамуваше се, че бе изпил толкова много тази вечер и се зарече в бъдеще да не пие въобще, ако знае предварително, че ще кара кола.
Когато стигнаха предградията на Кан, Гейл каза кой е хотелът на Рейнълдс — намиращ се през шест блока от „Карлтън“, далеч от морето, зад железопътната линия. Когато стигнаха там, Рейнълдс, вече буден, каза с пресипнал глас:
— Благодаря на всички. Не си правете труд да ме изпращате. Аз съм съвсем добре. Лека нощ.
Те го наблюдаваха, изправен и непохватен, как влиза в тъмния хотел, без да подгъва крака.
— На него не му е необходимо повече пиене — каза Крейг, — но на мен ми се пие още.
— На мен също — призна Гейл МакКинън. — Вие не живеете ли в същия хотел?
— Не.
Той почувствува странно облекчение.
Всичките барове, покрай които минаха, бяха затворени. Той нямаше представа, че беше толкова късно. И по-добре, че бяха затворени, защото какво биха си помислили среднощните посетители, когато ги видят двамата така изпоцапани с кръвта на Рейнълдс? Крейг спря колата пред „Карлтън“. Моторът продължи да работи.
— Имам една бутилка горе. Искате ли да се качите? — предложи той.
— Да, благодаря.
Той паркира колата и влязоха в хотела. За щастие във фоайето нямаше никого. Портиерът, от когото Крейг взе ключа за апартамента, бе свикнал от малък да не променя изражението на лицето си, каквото и да се случеше във фоайето на хотела.
Когато се качиха горе, Гейл си свали шлифера и влезе в банята. Крейг започна да налива уиски и сода. Водата в банята приятно шуртеше, напомняше за присъствието на втори човек и разсейваше чувството за самотност.
Тя се върна в хола вчесана, лицето й изглеждаше свежо, чисто, сякаш е нямала никакви произшествия тази нощ. Те вдигнаха чашите за наздравица и пиха. Хотелът беше тих, градът спеше. Седяха един срещу друг в големите кресла, тапицирани с брокат.
— Един урок за вас: не излизайте с пияници — посъветва я той. — Ако оня не бе имал благоразумието да падне от стълбата, вие вероятно сега щяхте да сте мъртва край някое дърво.
— Вероятно. — Тя сви рамене. — Рискове във века на колите.
— Можехте да ме помолите да ви закарам вкъщи, преди да е паднал. — Крейг забравяше, че той самият бе не по малко пиян от Рейнълдс.
— Бях решила да не ви моля повече за нищо.
— Ясно.
— Как ви ругаеше, когато направи този лебедов скок. — Момичето се изсмя.
— И всичкото това — заради някаква нищожна насмешлива забележка, казана преди осем години? — Крейг поклати глава, удивен от злопаметността на хората.
— Заради нея и много други неща.
— Например?
— Веднъж в Холивуд сте му отнели някакво момиче.
— Така ли? Дори не подозирах.
— Това е още по-лошо. От гледна точка на такива като Рейнълдс. Той я ударил и тя от яд започнала да му разказва какъв забележителен човек сте и какво говорели за вас другите жени. Колко сте умен, чувствителен и колко е весело с вас. Какво очаквате от него след това? Още повече че вие сте били знаменитост, а той — пъпчиво момче, още съвсем новак.