— Е, сега сигурно има по-добри чувства към мен.
— Малко, да. Но не съвсем. Той ми даде голяма част от сведенията, които включих в статията. Той предложи и заглавие.
— Какво е? — с любопитство попита Крейг.
— „Човекът с неосъщественото бъдеще“ — обяви спокойно момичето.
Крейг кимна.
— Вулгарно е, но бие на очи. Така ли ще озаглавите статията си?
— Още не зная.
— От какво зависи?
— От вас. От това какво мнение ще си съставя за вас, когато ви опозная напълно. Ако въобще ви опозная. И от това колко, по мое мнение, мъжество ви е останало. Или воля. Или талант. Моята задача щеше да бъде по-лека, ако ми дадете да прочета ръкописа, който ще дадете утре на Уолт Клайн.
— Откъде знаете за това?
— Сам Бойд е мой приятел. — Крейг си спомни, че Сам Бойд е един от способните млади хора на Клайн. — Той ми каза, че утре ще дойде тук за сценария. Ще закусваме заедно с него.
— Кажете му да дойде за сценария след закуска.
— Добре. — Тя протегна към него чашата си. — Празна е.
Той стана, отиде до масата с бутилката, наля в двете чаши и се върна обратно.
— Благодаря. — Тя го погледна спокойно в очите. Той се наведе и нежно я целуна. Устните й бяха пухкави, приятни. Тя извърна лицето си. Той се изправи, давайки й възможност да стане. — Стига толкова — каза тя. — Отивам си вкъщи.
Протегна ръка да я докосне по рамото.
— Оставете ме на мира! — каза рязко тя и остави чашата на масата. Грабна шлифера и изтича към вратата.
— Гейл… — повика я той и направи крачка към нея.
— Жалък старец! — изтърси тя и излизайки, тръшна силно вратата.
Той бавно допи чашата си, загаси лампата и легна. Лежейки гол върху чаршафите в топлия мрак, чуваше свистенето на гумите на колите, минаващи от време на време по „Кроазет“, и шума на вълните. Не можеше да заспи. Вечерта беше прекалено напрегната. Изпитото уиски биеше в слепоочията му. В главата му се събираха и изчезваха като в калейдоскоп моменти от вечерта: Клайн в кадифеното си сако, запознаващ всички; Корели и неговите момичета; нещастния Грийн, пикаещ отчаян върху скъпата зелена морава; кръвта на Рейнълдс…
И сред тази каша — играта (игра ли беше?) на Гейл МакКинън. Нейната ту пламваща, ту гаснеща, млада — и в същото време зряла — чувственост. Привличаща и отблъскваща. Не, по-добре си спомни и съжалявай за пищната красота на Натали Сорел. Забрави за Дейвид Тейкмън, забравил за смъртта, дебнеща го под студийната перука.
Крейг се въртеше неспокойно в леглото. Коктейлът приличаше на коледно тържество на служащи в кантората. Само че те не устройват такива събирания по два пъти в седмицата.
И изведнъж чу, почти без да се изненада, тихо почукване на вратата. Стана, сложи халата си и отвори. В полутъмния коридор стоеше Гейл МакКинън.
— Влез — покани я той.
10.
Усещаше, че вече е светло и че не се е събудил напълно още, чуваше нечие леко дишане някъде до него и звъненето на телефона. Продължаваше да лежи със затворени очи, за да не види настъпващия ден; напипа телефонната слушалка на нощното шкафче. Далечен глас, промъкващ се през бучащия механичен фон, каза:
— Добро утро, мили.
— Кой е? — попита той, без да си отваря очите все още.
— Колко души те наричат „мили“? — тъничко попита далечният глас.
— Извинявай, Констънс. Много лошо те чувам, сякаш се обаждаш от другия край на света. — Крейг отвори очи и обърна главата си. На възглавницата до себе си видя дългите кестеняви коси. Гейл го гледаше втренчено, сините й очи бяха сериозни. Чаршафът, под който бяха и двамата, се бе спуснал наполовина, откривайки голото му тяло. Искаше му се да хване края на чаршафа и да се покрие, за да не се вижда колко е възбуден, но разбирайки нелепостта на този жест, се въздържа. Не си спомняше да е бил някога толкова възбуден.
— Все още ли си в леглото? — питаше в това време Констънс. Електронният глас, долитащ до него по още несъвършения дълъг шестстотин мили кабел, звучеше укорително. — Минава десет часът.
— Нима? — учуди се глупаво той, чувствувайки върху себе си погледа от съседната възглавница. С края на окото си виждаше очертанията на тялото й под чаршафа и акуратно оправеното неизползувано второ легло. Той съжали, че назова Констънс по име и че изобщо споменава имена. — В този град късно лягат и късно стават — каза той. — Как е в Париж?