— Все по-лошо и по-лошо. Как е при тебе?
Той се поколеба.
— Нищо ново.
Гейл не се усмихваше и не промени израза на лицето си. Почти осезаемо почувствува тежестта на погледа й, насочен към оголеното му тяло в златистия утринен въздух — сякаш неизменен и безсрамен детайл от пейзажа. Гейл се пресегна бавно и внимателно го докосна с пръсти. Конвулсивна тръпка го прониза, като че се бе допрял до проводник с високо напрежение.
— Светец — прошепна тя.
— Преди всичко… — гласът в слушалката — механически, трептящ — бе почти неузнаваем, — искам да се извиня.
— Въобще не те чувам. — Той направи отчаяно усилие да говори спокойно. — Може би е по-добре да затворим и още веднъж да помолим телефонистката да…
— Сега по-добре ли е? Сега чуваш ли ме? — Гласът изведнъж стана ясен и силен, сякаш се намираше в съседната стая.
— Да — неохотно отговори Крейг. Той отчаяно се опитваше да измисли някакъв предлог, който да застави Констънс да отложи разговора, да му даде време да си сложи халата, да се премести в хола и там да чака да му позвъни повторно. Но боейки се да не се издаде, реши засега да се ограничи в едносрични реплики.
— Казах, че искам да се извиня за това, че онзи ден така се нахвърлях върху теб. Знаеш ме каква съм.
— Да.
— И да ти благодаря за снимката с лъвчето. Добре си го измислил.
— Да — каза той.
— Имам новина — продължаваше Констънс. — Добра. Надявам се, че поне за теб ще ти се види добра.
— Каква? — Внимателно и незабелязано той бе успял да придърпа края на чаршафа и да се покрие от кръста надолу. Чаршафът обаче стърчеше, опънат като цирков купол.
— Утре или вдругиден вероятно ще дойда нататък — съобщи тя. — В Марсилия.
— В Марсилия? — Не можеше в момента да си спомни къде се намира Марсилия. — Защо в Марсилия?
— Не мога да ти кажа по телефона. — Френската телефонна мрежа никога не се бе ползувала с нейното доверие. Но ако нещата се наредят добре тук, ще бъда там.
— Чудесно! — възкликна той, мислейки за съвсем друго.
— Какво „чудесно“? — В гласа на Констънс се усещаше раздразнение.
— Ами може би ще се видим…
— Какво значи „може би“? — Гласът й звучеше вече заплашително.
Той усети движение до себе си. Гейл стана и — гола, стройна, със закръглени бедра и източен и загорели прасци бавно, без да поглежда назад, се отправи към банята.
— Тук има едно затруднение…
— И тоя разговор не се получава, скъпи.
— Утре пристига дъщеря ми Ан. — Зарадван, че Гейл излезе, той изведнъж се успокои. — Изпратих й телеграма и й предложих да дойде.
— Всички сме във властта на тези проклети младежи с досада отбеляза Констънс. — Вземи я със себе си в Марсилия. Всички девственици трябва да видят Марсилия.
— Аз ще се справя с нея… — Той реши да не реагира на думата „девственица“. — Позвъни ми когато плановете ти се изяснят окончателно. Може би ще можеш да дойдеш и до Кан? — неискрено добави той.
В банята чу душа. Интересно, помисли си той, дали Констънс чува шума на водата в Париж.
— Ненавиждам Кан — каза Констънс. — Там реших да се разведа с първия си мъж. За бога, ако ти е толкова трудно да се качиш на колата и да загубиш два часа, за да се видиш с жената, в която би трябвало да си влюбен…
— Недей да се дразниш сама, Констънс. Та ти още не си сигурна ще бъдеш ли в Марсилия, а вече…
— Искам да гориш от нетърпение — прекъсна го тя. — Вече седмица, откакто не си ме виждал. Най-малко би трябвало да гориш от нетърпение…
— Така е, наистина.
— Докажи.
— Ще дойда при теб, където пожелаеш и когато пожелаеш! — извика той.
— Е, така е добре, момчето ми. — Тя се закиска. — Господи, разговорът с теб ми прилича на вадене на зъби. Пиян ли си?
— Махмурлия.
— Отдаваш ли се на разврат?
— Може да се каже, да. — Поне един камък да положи в арката на истината.
— Никога не съм обичала трезви мъже — каза тя. — Е, добре, ще ти изпратя телеграма веднага щом реша окончателно. На колко години е дъщеря ти?
— Двадесет.
— Предполагам, че за двадесетгодишно момиче има и по-интересни занимания от това да се върти около баща си.
— Ние сме сплотено семейство.
— Виждам аз колко е сплотено. Развличай се, мили. Липсваш ми. А лъвчето беше чудесна идея. — Тя затвори телефона.