— Не говори глупости, Ан — смъмри я Крейг, макар че бе уверен, че е права. — Две-три бурни нощи — това е всичко.
— Работата не е в това — настояваше Ан. — Не е в това, че си прекарал две-три бурни нощи. Тук има нещо по-сериозно. Не зная забелязал ли си, но аз те изучавам, откакто бях дете. Независимо от твоята прикритост, аз винаги знаех кога си сърдит, кога си развълнуван, кога си болен или от какво се боиш…
— А сега? — предизвикваше я той.
— Сега… — Тя прекара нервно ръка по косите си. Имаш странен вид. Изглеждаш… изоставен… да, по-точно не мога да го изразя. Имаш вид на човек, който прекарва живота си в местене от един хотел в друг.
— Да, аз през цялото време живея в хотели. В най-хубавите хотели на света.
— Разбираш какво имам предвид.
Той разбираше какво има предвид, но не го призна на глас. Само в себе си.
— Когато получих телеграмата ти, реших да подготвя реч — рече Ан. — И ето, сега ще я произнеса.
— По-добре погледни гледката оттук, Ан — предложи той. Има време за речите ти.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Това, което искам, е да живея с теб — започна тя. Да се грижа за теб. В Париж, ако искаш да живееш там. Или в Ню Йорк. Или на което и да е място. Не искам да се превърнеш в самотен старец, който всяка вечер се храни все сам, като… като стар самец, прогонен от стадото.
Той неволно се разсмя, като чу сравнението.
— Не искам да звучи като самохвалство — каза той, но нямам недостиг от компания, Ан. При това имаш още една година в колежа и…
— Свърших с образованието — заяви тя. — И образованието ме свърши. Във всеки случай такова образование не ми е нужно. Там повече няма да се върна, каквото и да стане.
— Ще обсъдим това после — предложи той. Всъщност след толкова години скитания мисълта за порядъчен живот с Ан неочаквано му се видя привлекателна. Освен това се оказа, че той все още държи на остарелия, недостоен, позорен и несъвременен възглед, че образованието не е толкова важно за жените.
— И още нещо — ти трябва да работиш — каза Ан. Глупаво е човек като теб да не прави нищо пет години.
— Това не е толкова просто — възрази той. — Не мисли, че хората се надпреварват да ми предлагат работа.
— На теб! — недоверчиво възкликна тя. — Не вярвам.
— Така е. Мърфи е също тук. Поговори с него за положението в киното.
— Но другите нали продължават да правят филми.
— Другите. Баща ти — не.
— Това е просто непоносимо. Ти говориш като неудачник. Само да можеше да се решиш да опиташ, вместо да бъдеш горд и самотен! Говорих с Маршиа, и тя е съгласна с мен: това е напълно празно, безсмислено, позорно губене на сили! Стори му се, че ще изпадне в истерия и я поглади успокояващо по ръката.
— Всъщност аз вече съм мислил за това. Даже работих последната година.
— Аха! — тържествуващо възкликна тя. — Виждаш ли? С кого?
— С никого. Сам със себе си. Написах сценарий. Току-що го завърших. Един човек точно сега го чете.
— Какво каза Мърфи?
— Казва, че е лош. Мърфи ме съветва да го зарежа.
— Глупав старец — заяви Ан. — Не бих го слушала.
— Той съвсем не е глупав.
— Но ти все пак не го послуша, нали?
— Не съм зарязал сценария засега.
— Мога ли да го прочета?
— Ако искаш.
— Разбира се, че искам. Мога ли след това откровено да ти кажа мнението си?
— Естествено.
— Дори и ако господин Мърфи е прав — добави Ан — и сценарият действително не е много добър или не е удачен по комерчески съображения, или просто не е това, което сега се търси, ти би могъл да се заемеш с нещо друго. Киното не е единственото нещо на този свят, не е ли така? Ако искаш да знаеш истината, според мен ти ще бъдеш много по-щастлив, ако изобщо забравиш киното. Имаш работа с такива ужасни хора. И всичкото това е толкова жестоко и непостоянно: в един миг те превъзнасят като Герой на културата, а в следващия вече си забравен. А публиката, на която трябва да угаждаш, Великата американска публика? Боже мой, влез в събота вечер в киносалона, в който и да е киносалон, и погледай на какво се смеят, на какво плачат… Аз помня колко усилено работеше ти, как се изтощаваше до смърт, докато завършиш един филм… И за кого? За сто милиона глупаци.
Тирадата на Ан му прозвуча като отзвук на негови собствени мисли, но това не го зарадва. Особено го шокира думата „угаждаш“. Едно беше, когато така говори мъж на неговата възраст, който е работил, побеждавал и претърпявал неудачи в това трудно поприще и следователно има право в минути на депресия да се съмнява в стойността на труда си. Съвсем друго нещо — да изслушваш необосновани обвинения от устата на неопитно, разглезено момиче.