— Ан — прекъсна я той, — не бъди толкова строга към твоите съотечественици.
— С охота отстъпвам моите съотечественици на всеки, който желае.
Още един въпрос в дневния ред, реши той. Да открия какво се е случило с дъщеря ми на родна земя през последните шест месеца. Но това ще отложим за следващата среща.
Насочи разговора към предишната тема.
— Тъй като си размишлявала много върху моята кариера — каза той с лека ирония, — може би ще ме посъветваш с какво да се заема?
— С милион други неща. Можеш да преподаваш, можеш да станеш редактор в някое издателство. Всъщност ти с това си се занимавал цял живот — редактиране на чужди ръкописи. Можеш даже сам да станеш издател. Или да се заселиш в някой малък тих град и да откриеш малък театър. Или да пишеш мемоари.
— Ан — укорително я прекъсна той, — зная, че съм стар, но не чак толкова.
— С милион други неща — упорито повтори тя. — Ти си най-умният от всички, които познавам, и би било престъпление, ако се оставиш да те изхвърлят като изиграна карта само защото хората, които се занимават с кино или театър, са толкова глупави. Ти нали не си женен за киното. Боже господи, Мойсей е слязъл от Синай не за да каже: „Ти ще развличаш.“
Той се засмя:
— Мила Ан, ти направи мешана салата от две големи религии.
— Зная какво говоря.
— Може и да знаеш — съгласи се той. — Може би в думите ти има някаква истина. А може би грешиш. Една от причините да дойда в Кан тази година е да взема някакво решение, да разбера струва ли си да остана в киното.
— Е, и? — предизвикателно попита тя. — Какво видя, какво разбра?
Какво е видял, какво е разбрал? Видя много, различни филми — и добри, и лоши, предимно лоши. Бе потопен в този карнавал, в това кинобезумие. В залите, на терасите, на плажа, на официалните вечери киноизкуството или киноиндустрията — назовете го както заслужава да бъде наречено — се представяше за тези няколко дни в цялата си същност. Тук бяха и артистите, и псевдоартистите, бизнесмените, мошениците, купувачите и продавачите, сплетниците, проститутките, порнографите, критиците, блюдолизците, героите и неудачниците на годината. И като квинтесенция на всичкото това — един филм на Бергман и един на Бунюел, чисти и опустошаващи.
— Е, какво разбра? — повтори въпроса си Ан.
— Боя се, че съм свързан с киното за цял живот — това разбрах. Когато бях малък, баща ми ме вземаше със себе си в театъра — бродуейския театър. Аз седях на стола, без да мърдам, и чаках залата да потъне в мрак и да включат светлините на рампата. Винаги се страхувах да не би нещо да се случи и да попречи на залата да потъне в мрак, а светлините на рампата никога да не блеснат. Но този голям момент настъпваше. С радостно вълнение стисках здраво палци, предварително безпокоейки се за тези, които ще гледам на сцената. Един-единствен път съм бил груб с баща си, и то се случи в такъв момент. Баща ми започна да ми говори нещо — не зная какво, — заставяйки ме по този начин да изляза от състоянието на блаженство, и аз казах: „Моля те, тате, пази тишина.“ Изглежда че бе разбрал, защото оттогава не ме заговаряше, когато светлините в залата започваха да угасват. Сега, когато седя в бродуейския театър, не изпитвам вече такова чувство. Но то се появява винаги когато си купя билет и вляза в полутъмния киносалон. Не е толкова лошо, ако от време на време нещо кара четиридесет и осем годишния човек да преживява същите чувства, които е изпитвал като момче. Може би и затова измислям всякакви извинения за филми, затова се опитвам да не придавам значение на непривлекателните страни и долнопробната продукция. Хиляди пъти, след като съм гледал някой лош филм, съм се утешавал с мисълта, че за един хубав филм можеш да простиш на стотина лоши. Струва си труда.
Той не каза, макар че сега знаеше — а и винаги всъщност е знаел, — че хубавите филми се правят не за тази публика, която изпълва киносалоните в събота вечер. Правят ги, защото не могат да не ги правят, както въобще всяко произведение на изкуството. Той знаеше, че и агонията, и това, което Ан наричаше „жестокостта и непостоянството на света на киното“, и необходимостта да се лавира и угажда, и парите, и раняващата критика, и несправедливостта, и нервното изтощение — всичко това е неотделимо от безкрайната радост, която носи творческия процес. И дори и да внасяш скромна лепта, дори да играеш малка, второстепенна роля, ти споделяш тази радост. Сега разбра, че сам се бе наказал, лишавайки се в течение на пет години от тази радост.