Преди да стигнат до Антиб, той зави по крайбрежното шосе.
— За цял живот съм свързан с киното — повтори той. Това е диагнозата. Но стига толкова за мен. Признавам, че се радвам, че в нашето семейство се появи още един зрял човек. — Той погледна дъщеря си и видя как тя поруменя от този комплимент. — Какво друго ще кажеш за себе си, освен че си достатъчно образована вече и че би искала да се грижиш за мен? Какви са плановете ти?
Тя сви рамене.
— Старая се да разбера как да оцелея като зрял човек. Това впрочем е твое определение. Едно ми е ясно: че няма да се омъжа.
— Струва ми се — отбеляза той, — че началото е многообещаващо за кариера.
— Не ми се присмивай — рязко каза тя. — Ти много обичаш да ме дразниш.
— Хората дразнят само тези, които обичат, но ако ти е неприятно, няма повече.
— Да, неприятно ми е — призна тя. — Не съм толкова самоуверена, че да се отнасям към шегите спокойно.
Той разбра, че това е упрек. Ако двадесетгодишна девойка не се чувствува самоуверена, кого можем да виним за това, ако не бащата? По пътя от Ница до Антиб той научи много неща за дъщеря си, но това ни най-малко не го успокояваше.
Те приближаваха към къщата, която той бе наел през лятото на 1949 година — къщата, където бе зачената Ан. Тя никога не бе идвала тук. Интересно, помисли си той, дали съществуват спомени от утробния живот, и ако съществуват, ще я накарат ли да се огледа и обърне внимание на бялата сграда в градината на хълма?
Тя не се огледа.
Да се надявам, помисли си той, минавайки покрай къщата, че поне веднъж в живота си тя ще има три такива месеца, каквито бяха месеците през онова лято за мен и майка й.
11.
Те стигнаха до хотела в момента, в който Гейл МакКинън излизаше от него, така че нищо друго не му оставаше, освен да я запознае с дъщеря си.
— Добре дошла в Кан! — Гейл отстъпи крачка назад и нагло огледа Ан. Дръзко, помисли си Крейг. — Вашето семейство все повече се разхубавява — обърна се тя към него.
Не желаейки да се задълбочава в разговор за това как семейство Крейг се приближава към съвършенството, той попита:
— Как е Рейнълдс? Наред ли е всичко?
— Предполагам, че е жив — небрежно отговори Гейл.
— Нима не сте ходили да го видите?
Тя сви рамене.
— Защо? Ако се нуждае от помощ, ще се намери кой да се обади. До скоро виждане — каза тя, обръщайки се към Ан. — Не излизайте сама вечер. Опитайте се да убедите баща си да ни покани някога на вечеря. — И едва удостоявайки Крейг с поглед, се отдалечи, полюшвайки висящата на рамото й чанта.
— Какво странно красиво момиче — отбеляза Ан, когато влязоха в хотела. — Ти познаваш ли я добре?
— Познавам я от няколко дни — отговори Крейг. Това бе самата истина.
— Актриса ли е?
— Нещо като журналистка. Дай ми паспорта си. Трябва да се остави на администратора.
Той регистрира Ан и отиде до портиера за ключа си. Там го очакваше телеграма. От Констънс.
ПРИСТИГАМ В МАРСИЛИЯ УТРЕ СУТРИНТА. ЩЕ ОТСЕДНА В ХОТЕЛ „СПЛЕНДИД“. ИЗМИСЛИ НЕЩО НЕОБИКНОВЕНО. ЦЕЛУВАМ ТЕ. К.
— Случило ли се е нещо? — попита Ан.
— Не. — Той пъхна телеграмата в джоба си и тръгна след служителя, който трябваше да заведе Ан до нейната стая. Управителят не бе успял да освободи стаята, свързваща се с апартамента на Крейг, и затова Ан се настани на горния етаж. Добре че стана така, помисли си той, влизайки с нея в асансьора.
Заедно с тях влязоха шишкото, когото Крейг бе срещал вече в асансьора, и хубавичкото младо момиче. Днес шишкото беше с яркозелена риза. Когато асансьорът тръгна, той каза, явно продължавайки разговора:
— В Испания това никога няма да мине. — Той огледа преценяващо и се усмихна заговорнически на Крейг с ъгълчетата на устните си. Така му се стори. Ако не бяха в „Карлтън“, а някъде другаде, Крейг би му ударил един по носа. Вместо това, каза на служителя:
— Ще сляза на моя етаж. А вие изпратете, моля, дъщеря ми до стаята й. Ан, слез долу, когато се настаниш.
Мъжът със зелената риза сведе поглед и отдръпна ръката от лакътя на момичето си. Крейг се усмихна злорадо и излезе от асансьора.