— Изведете оттук този негодник, Джес — извика Мърфи, — преди да съм го убил.
— Отивам си вкъщи — заяви Уодли с прегракнал глас. Крейг бавно освободи ръцете му. Уодли се отправи към изхода с пиянска походка.
— Ще намеря такси и ще го заведа в хотела му — каза Гейл и забърза след Уодли.
— Много ми харесват твоите приятели — каза Мърфи.
— Пиян е — глупаво обясни Крейг.
— Разбрах — добави Мърфи.
— Моля извинение за случилото се — обърна се Крейг към останалите.
— Ти не си виновен — успокои го Соня. — Колко лошо се получи. А някога той беше хубав човек.
Когато излезе от ресторанта, Крейг чу как шумът в залата се връщаше към нормалната си височина.
13.
Уодли повръщаше на кея в пристанището. До него стоеше Гейл, готова да го подхване, ако започне да се смъква към черната вода. Ан бе на няколко метра зад Гейл и се стараеше да не гледа Уодли. Крейг бе сигурен, че макар и много пиян, Уодли не повръща от изпитото вино.
Гледайки Уодли надвесен над водата, с конвулсивно потрепващи рамене, Крейг усети, че ядът му се изпарява. Прегърна треперещата Ан, за да я успокои.
— Извинявай, Ан. Не трябваше да те вземам в такава компания. Мисля, че това ще бъде последната вечеря с господин Уодли за известно време.
— Горкият, горкият отчаян човек — рече съчувствено Ан. — Всички са толкова жестоки с него.
— Той сам си го търси.
— Зная. И въпреки това.
Уодли се изправи и се обърна, притиснал към устата си носна кърпичка. Опита се да се усмихне.
— Отиде стофранковата ми вечеря — каза той. — Все пак беше приятна вечер. Струваше си изхарчените пари. А сега, Джес, казвай за какво си загрижен?
— За нищо не съм загрижен — отговори Крейг.
Гейл махна на едно такси, което обръщаше пред ресторанта.
— Ще те заведа в хотела, Йън — ласкаво се обърна тя към него.
Уодли покорно тръгна след нея в колата. Вратата хлопна и таксито с него и Гейл рязко тръгна. Ни намек, ни таен знак.
— Това е то — каза Крейг.
Ан заплака, захлипа отчаяно, горчиво.
— Хайде, хайде, забрави всичко — безпомощно я заувещава той. — Той самият ще забрави всичко до утре сутринта.
— Няма да го забрави — каза тя през риданията си. — Ще го помни цял живот. Как могат хората да се отнасят така отвратително един към друг?
— Могат — сухо отговори Крейг. Не искаше да проявява чувствата си, за да не предизвика нови сълзи. — Не го вземай толкова присърце, скъпа. Уодли е преживял и много по-лоши неща.
— Никога не съм си представяла, че човек може да се държи така ужасно — чудеше се Ан, вече престанала да хлипа. — Човек, който пише така хубаво и съдейки по книгите му, е така уверен в себе си…
— Книгата е едно нещо, а човекът, който я пише — друго. — Най-често книгата е маска, а не портрет на автора.
— „Когато телефонът звъни и вие знаете, че аз звъня, вас ви няма вкъщи“ — повтори Ан думите на Йън. Тя вече не плачеше, а само изтриваше сълзите с опакото на ръката си като малко изгубено момиченце. — Колко е ужасно — да знаеш за себе си такова нещо! Ненавиждам света на киното, татко — заяви тя яростно. — Да, да, ненавиждам го.
Крейг отдръпна ръце от раменете й.
— То по нищо не се различава от другите неща в живота. Само е по-централизирано.
— Никой ли не може да му помогне? Господин Мърфи? Ти?
Крейг я погледна удивен и се разсмя.
— След тази вечер… — започна той.
— Именно заради тази вечер — упорито настоя Ан. Днес на плажа той ми разказа какви добри приятели сте били, колко интересно сте прекарвали времето, какъв забележителен човек си в неговите очи…
— Беше много отдавна — каза Крейг, — когато прекарвахме заедно времето приятно. Хората отвикват един от друг. А колкото до това, че ме счита за забележителен човек, това наистина е нещо ново за мен. Ако трябва да кажа истината, боя се, че това определение характеризира баща ти не съвсем точно.
— Не започвай да се самоунищожаваш — противопостави се Ан. — Защо само Мърфи и подобните му са уверени в себе си.
— Добре. — Той я хвана за лакътя и те закрачиха бавно по кея. — Ако мога, ще се опитам да направя нещо за него.
— Знаеш ли, ти също пиеш много, татко — укори го Ан.
— Да, така е.
— Защо хората над тридесет години така старателно се погубват?