— Че ние не сме длъжни да минаваме през митница тук — остро му възрази Мигел.
— По принцип да — кимна Ъндърхил. — С излитащите самолети обикновено не се занимават. Но напоследък чувам, че правели внезапни проверки, и то нощем. — Макар да говореше като за нещо естествено, гласът му издаваше тревога.
Мигел бе направо потресен от чутото. Та нали точно поради сведенията, получени от агентите на „Меделин“ и от самия него за митническата практика на различните летища, бяха избрали именно да напуснат САЩ през „Опа Лока“ във Флорида. И то като „Титърбъроу“ се използваше главно от частни самолети. Няколкото митничари се помещаваха в една каравана — бедна роднина на големите митнически служби по летища като Маями, Ню Йорк, Лос Анжелос или Сан Франциско, — което, естествено, предполагаше и по-бързи процедури откъдето и да е другаде. Най-често дежуряха по двама митничари от единайсет часа сутрин до седем вечерта през седмицата и от десет до шест в неделя. Цялото разписание на полета им с „Лиърджет 55 ЛР“ бе нагласено така, че в „Опа Лока“ митницата да е отдавна затворена.
— В случай че в митницата има някой и радиостанцията му работи, ще ни чуят, като говорим с кулата, и може да проявят интерес към нас. Но може и да не ни обърнат внимание.
Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака, Мигел се върна на мястото си и започна да прехвърля наум различните възможности.
При евентуална среща с митничарите имаха желязно алиби и всеки от тях щеше да влезе в ролята си, а Боделио набързо щеше да извади от ковчезите тръбичките с уредите. Но не в това беше проблемът, а в правилата, които един митничар трябва да спазва, когато става дума за пренасяне на покойник. Мигел ги бе проучил и ги знаеше наизуст. За всеки мъртвец се изискваха специални документи — смъртен акт, разрешение за напускане на страната от нейните медицински служби, както и разрешение за влизане в страната, за която пътува покойникът. Паспорт наистина не беше необходим, но затова пък бе задължително ковчегът да се отвори, митничарят да провери съдържанието му и след това отново да бъде запечатан. Мигел предвидливо се бе сдобил с необходимите документи — фалшификати, разбира се, но много умело направени. Към тях имаше и покъртителни снимки от автомобилна катастрофа, отговаряща на описанието и в алибито, а също и изрезки от вестници, в които можеше да се прочете само, че телата са изгорели и обезобразени до неузнаваемост. Така че, ако евентуално дойдеше дежурен митничар и се убедеше, че документите са в ред, като прочете изрезките и види снимките, да не пожелае повече да се занимава с ковчезите.
Но напрежението не напускаше Мигел и докато самолетът, приземил се меко, рулираше към първи хангар.
Митническият инспектор Уоли Амслър си представяше, че само някой вманиачен ловец от управата във Вашингтон може да е измислил операция „Игрес“5. Но който и да е той, вероятно отдавна спеше кротко в постелята си, където би желал да е сега и Уоли, вместо да се мотае из това затънтено летище, малко използвано денем, а нощем тъмно като пустиня. До полунощ оставаше половин час, а след това трябваше да минат още два, за да могат той и другите двама митничари, изпратени тук със специална задача, да зарежат „Игрес“ и да се приберат у дома.
Програмата с кодово име предвиждаше неочаквани и произволни проверки на самолетите, напускащи територията на САЩ. По липса на достатъчно персонал нямаше начин да проверяват всички. Затова изпращаха екипи от по няколко души на различните летища по всяко време и без предупреждение, които за няколко часа трябваше да се качат на борда на колкото може повече самолети, готови за излитане. Официално обявяваха, че търсят забранена за износ високоусъвършенствана техника, но всъщност следяха и за незаконно изнасяни големи суми пари, получени главно от наркотици. Не го обявяваха, защото според четвъртата поправка към Конституцията никой нямаше право да търси пари без уважителна причина.
Колкото пъти „Игрес“ даваше сензационни или дори изобщо някакви резултати, Амслър все не участваше, поради което не влагаше особено усърдие в това свое извънредно задължение. И все пак то му налагаше да стои тази нощ на „Опа Лока“, колкото и малко да бяха излитащите самолети. Един от тях току-що бе пристигнал от „Титърбъроу“ и се готвеше да излети за Богота, както пишеше в летателния му план. И Амслър се запъти към Първи хангар да му хвърли един поглед.
За разлика от повечето селища в южната част на Флорида, Опа Лока бе скучно градче. На езика на индианците семиноли името му означаваше „високо сухо хълмче“. Някогашната му характеристика съвпадаше и с написаното неотдавна от Т. Д. Олман, който сравнява Опа Лока с „обедняло гето“, напомнящо за „изоставен и разграбен увеселителен парк“. Близкото летище, макар и сравнително оживено, имаше само няколко постройки и сухото равно плато на въпросното естествено възвишение приличаше на пустиня. Сред нея дори и хангарът бе като оазис.