Амслър ги пое, но не ги погледна. Предпочете направо да попита:
— Къде отивате и с каква цел?
Знаеше отговорите и на двата си въпроса, защото по пътя Ъндърхил го бе запознал с обстоятелствата около това пътуване. Но целта на всеки митничар или граничар бе да накара хората да говорят сами, защото маниерът им или дори някакъв знак на нервност понякога разкриваха повече от самия отговор.
— Истинска трагедия, сержант, за това съсипано и сломено от скръб семейство.
— А вие как се казвате?
— Аз съм Педро Паласиос, близък приятел на опечалените, пристигнал тук да им помогне в момент на нужда — отвърна Мигел с новото си име, за което имаше колумбийски паспорт. Паспортът и снимката бяха истински, само името и другите подробности, включително входната виза за САЩ, издадена преди няколко дни, бяха умело фалшифицирани. — Моите приятели ме помолиха да водя разговорите от тяхно име, защото не владеят добре английски.
Амслър погледна паспортите в ръцете си, намери този на Мигел и сравни снимката му с лицето пред себе си.
— Много добре говорите английски, сеньор Паласиос.
— Учил съм в Бъркли — решително отвърна Мигел след кратко колебание. — Тази страна е скъпа на сърцето ми. Ако не беше такава причината за посещението ми, щях да съм щастлив, че съм тук.
Като отвори и другите паспорти, Амслър сравни и техните снимки с лицата на останалите и ги върна на Мигел.
— Да видим сега и това — показа той ковчезите.
— Имам всички необходими документи…
— После ще ми ги дадете. Най-напред ми разкажете.
— Станала страхотна автомобилна катастрофа — започна Мигел, преструвайки се, че думите го давят. — Сестрата на тази дама заедно с малкия си син и един възрастен господин от семейството бяха на ваканция в Америка. Стигнали до Филаделфия и карали… Тежкотоварен камион от насрещното платно… с голяма скорост… минал през мантинелата… ударил челно колата със семейството. Всички били убити на място. Движението по шосето било… още осем автомобила се разбили върху първите два, имало още жертви… Избухнал пожар и телата на… О, боже, телата!
При споменаването на телата Сокоро протяжно заплака. Рафаел закри лице с длан и раменете му се разтресоха. Мигел вътрешно се съгласи с тях, че така е още по-убедително от изкуствените пиперени сълзи. Боделио гледаше безизразно и тъжно.
Още докато приказваше, Мигел внимателно наблюдаваше митничаря. Но той не издаде с нищо мислите си, стоеше и чакаше с непроницаемо изражение. Тогава Мигел му пъхна в ръцете и останалите документи.
— Ето, тук всичко е написано. Моля ви, бъдете любезен и го прочетете сам.
Този път Амслър взе документите и ги прегледа. Смъртните актове му се струваха редовни, също и разрешенията за изнасяне на покойниците от САЩ и внасянето им в Колумбия. После прочете изрезките от вестници и при описанието на обгорелите и обезобразени тела нещо в стомаха му се надигна. След това премина към снимките, но един поглед му бе достатъчен, за да ги покрие инстинктивно с документите. Сети се, че бе мислил да се отърве от тазвечершното дежурство, като се направи на болен. Защо, по дяволите, не се реши? Вече усещаше, че му се повръща и му става още по-зле при мисълта какво му предстои да направи. Но силното му чувство за дълг надделя.
— Искрено съжалявам, но според изискванията трябва да отворя ковчезите за проверка — обърна се той към Мигел.
— Но, моля ви… — Мигел се опита за последен път да предотврати неизбежното. — След толкова много страдания и болка. Проявете разбиране. Ние сме приятели на Америка. Направете изключение поне от състрадание. — И се обърна на испански към Сокоро: — El hombre quiere abrir los ataudes.6
Тя писна от ужас:
— Ay, no! Madre de Dios no!
— Le suplicamos, senor — присъедини се и Рафаел. — En el nombre de decencia, por favor, no!7
Лицето на Боделио бе пребледняло като платно и той успя само да пошепне:
— Por favor, no lo haga, senor! No lo haga!8
Без да разбира всички думи, Амслър схвана в общи лини какво му казваха. Но отвърна на Мигел:
— Моля ви да обясните на вашите приятели, че аз не определям задълженията си. Понякога и на мен ми е неприятно да ги изпълнявам, но те са част от работата ми.
Мигел не сметна за необходимо да превежда. Нямаше смисъл да продължава този театър. Дошъл бе моментът за решителни действия.
— Препоръчвам ви да пренесете ковчезите на по-дискретно място — не млъкваше идиотът митничар. — Вашият пилот знае къде има такова и откъде да потърси помощ.
Това вече Мигел нямаше да допусне. Ковчезите не биваше за нищо на света да напускат самолета. Единственият изход, който му оставаше, бе да приложи сила чрез оръжие. След толкова много усилия как ще се оставят на някакъв си митнически инспектор! Трябваше или да го убият тук, в самолета, или да го вземат със себе си като пленник и да го екзекутират в Перу. Следващите няколко секунди решаваха всичко. Но пилотите също трябваше да бъдат държани на мушка, за да не се уплашат и да откажат да излетят. Мигел пъхна ръка под сакото си, напипа своя „Макаров“ и освободи предпазителя. Хвърли поглед към Рафаел, който веднага му кимна. Сокоро вече бъркаше в чантата си.