— Значи — заяви тя, — Атий през цялото време е знаел тайната.
— Както подозирахме…
— А някой друг?
— Може би другите търсачи, но ние още не искаме да ги плашим, ето защо те призовахме тук. Ти трябва да проучиш. — Елена се наведе напред, единият й крак потропваше върху пурпурноцветния камък, с който бе настлан подът. — Открий истината за смъртта на Атий. — Тя неудобно се размърда на мястото си, кресло с наклонен гръб, чиито ъгли бяха украсени с медни орнаменти, представляващи ангелски глави. — Ще се движиш между пантери, Клавдия. — Елена замълча, подбирайки внимателно думите си. — Атий и другите търсачи бяха членове на Schola Lunae, „Лунната школа“. Те почитат Диана, ловджийката, и носят на ръката си signum purpurae calicis, знакът на пурпурния бокал.
Клавдия усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Стомахът й се сви и устата й пресъхна, но тя протегна ръка да успокои възбудата на Муран. Преди години Мелеагър, гладиатор с подобен знак на ръката, беше изнасилил Клавдия и убил красивия й, но малоумен брат Феликс, като ги изненада в едно самотно място край река Тибър…
— Клавдия, Клавдия! — прошепна Елена. — Муран уби Мелеагър!
Клавдия се взря в лицето на императрицата. Очите на Елена бяха меки и нежни. Маска? Тя бързо хвърли поглед към останалите. Константин се почесваше между веждите и я наблюдаваше през пръсти. Силвестър изучаваше пръстена на лявата си ръка, върху който се виждаше емблемата chi-rho. Останалите бяха доловили напрежението. Никой не помръдваше. Тишината се нарушаваше само от жуженето на пчела, която се въртеше над ваза от сандалово дърво със сладникав мирис.
— Нямаме доказателства срещу другите — продължи Елена, — но подозираха Атий, че бил Поругателя.
Клавдия зяпна и се откъсна от призрачните си спомени.
— Убийствата на проститутки спряха точно преди славната победа на сина ми при Милвийския мост. — Елена си пое дълбоко дъх. — Атий със сигурност се държеше грубо с проститутките. Той беше известен сред тяхната гилдия — „Щерките на Изида“, и те се бояха от него. Той често посещаваше техните свърталища с други „търсачи“, ергени и вдовци; често са ги виждали там.
Клавдия се опита да възстанови душевното си равновесие.
— Мнозина го подозираха — прошепна Елена, — но нищо не беше доказано. Пратихме го във Византион, защото се страхувахме, че може да се върне към мръсните си навици — Елена се усмихна презрително, — както и за да държим под око тази скъпоценна шайка. Затова заедно с тях пратихме като техен надзирател и Макрин, бившия трибун на нощната стража в Целийския квартал.
— С други думи, като шпионин?
— Да, с други думи, като шпионин — усмихна се Елена.
— А сега?
Императрицата се загърна по-плътно с наметката си и се изправи.
— Ти, Клавдия, си моят пазител. Открий истината за смъртта на Атий! Аз не възнамерявам — повиши глас тя — да купувам тайната за гроба на блажения Петър от някой, който е обявен извън закона, главорез от копторите. — Тя се наведе, сграбчи китката на Клавдия и здраво я стисна. — Намери ковчежето „Ихтус“ и онова, което е в него…
Глава втора
Той още веднъж се опита да усили смелостта си с осъдителното изкуство на магията.
— „Мъртвите са свободни от капризите на изменчивата съдба. Майката Земя има място за всяко едно от децата си и един труп, лишен от урна, има цялото небе да го покрие.“ Познаваш ли цитата?
Харон, господарят на римския подземен свят, се обърна към вещицата, приседнала от лявата му страна. В светлината на пълната луна тя изглеждаше точно такава, за каквато се представяше — вещица, загъната в закърпена жалейна мантия, костеливите й голи крака бяха боядисани в черно, тясното й лице под пласт мръсотия, имаше цвета на дървесна кора, а сивата й коса, нашарена с бяла боя, беше поръсена с пепел и се спускаше до раменете й. Среднощната вещица оголи пожълтелите си зъби в ужасяващо ухилване. Харон се обърна към Цереб, неговия помощник, който клечеше малко по-наляво. Името му подхожда, помисли си Харон, с тази кръгла плешива глава, с челюст като на булдог, с чип нос и пронизващи очи. Истинско куче от подземния свят! Харон тихо се засмя на себе си и протегна ръце към огъня, като наблюдаваше как искрите се пръскат над горящия папрат и прещип. От големия трънлив храсталак точно под петното светлина се разнесе скимтене и той съзря ужаса, който проблясваше в оцъклените очи на вързания мъж със запушена уста, когото държаха там. Почти долавяше мириса на избилата от страх пот, но това нямаше значение. Господарят на подземния свят вдигна взор към покритото със звезди небе, в чийто мрак се бяха подслонили цветята на небесата.