Друзила гледаше, докато вратата поддаваше и здравите панти започнаха да се късат. Дървото около масивната ключалка започна да се пропуква. Фронтин крещеше на слугите „По-силно! По-силно!“. Мъжете вече бяха хванали ритъма. Жулещата ръцете им пейка уверено се устремяваше напред и после назад. Последва пронизващ слуха трясък и вратата провисна на една от пантите. Още един удар и тя поддаде напълно, рухвайки назад с грохот.
Фронтин веднага заповяда всички да отстъпят, но Друзила не го послуша. Тя бе подчинена на Атий, а не на неговия освобожденец, и затова влезе първа в полутъмната стая. Лампите едва-едва светеха, повечето бяха угаснали. Само една, поставена върху голямата дъбова маса, зловещо мъждукаше. Атий не се виждаше никъде.
Друзила се взря в другия ъгъл, където беше леглото му. В това време Фронтин вече бе огледал ключалката, прекрачи прага и каза на Друзила да търси драгоценното ковчеже на писалището. Друзила го чу как простена в тъмнината.
— Много късно! — прошепна той. — Друзила!
Тя се обърна. Отначало не съзря нищо нередно. Атий лежеше на леглото с обърнато към стената лице. После забеляза, че дясното му око е отворено. Тя бързо се върна, грабна лампата и я поднесе напред, сетне се вторачи, ужасена. Атий се беше прострял върху леглото. Забитата дълбоко в гърба му кама с дълго острие бе угасила живота му.
Глава първа
Около пладне Константин каза, че е видял със собствените си очи символа на кръста да свети в небето над слънцето с надписа: „С този знак ще победиш!“
— Ще успее! Ще успее! Скорп, обичаме те!
Викът отекна като грохот от гръмотевица, надигайки се към двата древни хълма, Палатин и Авентин, между които като в люлка се намираше Circus Maximus18. Природата сякаш съзнателно ги бе създала заради безумно опасното надбягване с колесници с четири коня, което щеше да започне сега. На южната страна на цирка се издигаше cavea, сгушената в страната на хълма трибуна, предназначена за зрители. Долните редици от мраморни блокове бяха за сенаторите и конниците19, следваха редици дървени седалки; най-горе имаше седалки от вулканичен туф, изсечени в хълма за сто и петдесет хилядната тълпа, нахлуваща през мраморните арки на входовете. На другата, северната страна на цирка се възвисяваше мястото, отредено за Господарите на Рим, Любимия на Бога Константин, император на Запада и майка му Елена, Gloria Purpurae Atque Caudium Mundi, „Славата на пурпура и Радостта на света“. Обаче Любимият на Бога и Радостта на света не бяха особено щастливи. Двамата се бяха отпуснали в своите инкрустирани със сребро и драпирани в пурпур, наподобяващи тронове кресла, и с празни погледи гледаха долу колесниците, препускащи по насипания пясък, който проблясваше, когато слънчевата светлина паднеше върху слюдестите му песъчинки.
Императорът и майка му сякаш напълно бяха забравили за четирите колесници, появили се от carceres, дълбоките, подобни на пещери помещения в западната страна на цирка, където се намираха конюшните и помещенията на водачите на колесници и техните помощници. Императорската двойка разсеяно гледаше spina, дългата стена, която пресичаше арената. Колесниците трябваше да препускат около нея и да завиват при metae, позлатените бронзови стълбове, които се издигаха в двата края на стената и бележеха началото на следващата обиколка. По средата на стената се издигаше обелискът на египетския фараон Рамзес II, плячкосан от Египет — мрачно напомняне как славата на империята може скоро да помръкне и как ограбеното от една династия лесно може да се превърне в плячка на друга. Наистина, императорът и майка му изглеждаха потънали в себе си от момента, когато квадригите, колесниците с четири коня, великолепни със своите обсипани със скъпоценности обкови, се появиха изпод арките и се подредиха зад въжето, което бележеше старта. Всяка от четирите колесници представляваше една от градските партии: белите, сините, зелените и червените — пламенни привърженици на надбягванията. Конете с венци на главите ровеха с копита земята, опашките им бяха високо вдигнати във въздуха заради пристегнатите в тях възли, гривите бяха украсени с плат с перли по него, върху кървавочервените им нагръдници имаше прикрепени свещени емблеми, а юздите бяха украсени с панделки в цветовете на партиите им. Във всяка колесница стоеше кочияш, късата му туника беше също в цвета на партията му, бедрата му бяха обвити с платнени ленти със същия цвят; босите му крака с пръстени по пръстите здраво се опираха върху посипания с пясък под на колесницата. На главата си носеше богато украсен шлем с поклащащи се пера. Юздите на конете бяха обвити около китките му, а на лявата ръка имаше привързана с лента кама, за да ги среже, ако се случеше някакъв инцидент.