9.
Всички се проснахме инстинктивно на земята, но корабът не атакува. Спирачните му ракетни двигатели заработиха и той се приземи върху опорната си „шейна“. Сетне се завъртя и се плъзна досами строителната площадка.
Всички го бяхме забелязали и сега стояхме, загледани тъпо. От кораба излязоха двамина души в бойни скафандри.
По общата честота изпращя познат глас.
— Видяхте ни, че идваме, но нито един от вас не откри лазерен огън. Не че щеше да има кой зае какъв ефект, но щеше да покаже, че притежавате поне боен дух. До истинските военни действия ви остава само седмица или дори още по-малко, и след като аз и сержантът вече сме тук, ще настоявам да покажете малко повечко воля за живот. Изпълняваща длъжността сержант Потър?
— Аз, сър.
— Определете дванайсет души за разтоварване. Донесохме стотина малки дрона10 — роботи като мишени за обучението ви по стрелба, така че да получите поне известен шанс да оцелеете, когато се появят истинските ви цели. Хайде, размърдайте се. Разполагаме само с трийсет минути, преди корабът да се завърне на Маями.
Нарочно засякох времето и се оказа, че всъщност минутите бяха около четирийсет.
Това, че капитанът и сержантът бяха при нас, не променяше кой знае колко нещата. Ние действахме самостоятелно, те само наблюдаваха отстрани.
След като вече бяхме построили изолиращата платформа, ни бе необходим само един ден, за да привършим с бункера. Беше сив, продълговат и безличен, ако не броим издутината на въздушния шлюз и четирите прозореца. Най-отгоре бе монтираният на въртяща се основа гигаватов лазер. Операторът — наречете го и „стрелец“, ако искате — седеше в кресло, стиснал „на мъртво“ ключовете за управление в двете си ръце. Лазерът не можеше да стреля, докато той държеше единият от двата ключа. Ако ги пуснеше, той щеше автоматично да вземе на прицел всеки летящ обект и да го порази, когато сам реши. Първоначалното засичане на обекта и прицелването ставаше с помощта на висока един километър антена, която бе издигната в близост до бункера.
Това бе единственото оръжие, от което всъщност можеше да се очаква някаква работа, след като хоризонтът бе толкова близо, а човешките рефлекси — тъй бавни. Но не биваше да го оставяме на автоматичен режим, защото, теоретично поне, можеха да се появят и приятелски кораби.
Прицелният компютър можеше да избира между дванайсет едновременно появили се цели (като първо стреля по най-голямата) и да разпердушини всичките дванайсет в рамките на половин секунда.
Инсталацията бе донякъде защитена от вражеския огън чрез ефикасен аблативен слой, който покриваше всичко, освен дежурния оператор. А двата ключа наистина бяха в ръцете на „мъртвец“. Един човек, пожертван да защити осемдесетте в бункера. На армията еша й няма за подобни аритметики.
След като бункерът бе завършен, по всяко време с чувството на обречени в него оставаха половината от нас: редувахме се в управлението на лазера, докато останалите излизаха навън, на занятия.
На около четири километра от базата имаше голямо „езеро“ от замръзнал водород; особено важно бе да се научим как да се справяме с коварната опасност.
Не бе чак толкоз трудно. Човек не можеше да остане прав върху „езерото“, затова трябваше само да легне по корем и да се хързулне.
Ако се намери някой да те джасне, нямаш проблем със засилването. Инак трябва да драскаш с ръце и с крака, да се избутваш надолу с все сила, докато не започнеш да се пързаляш на тласъци. След като си потеглил веднъж, плъзгаш се, додето ледът свърши. Можеш да управляваш донякъде движението си, като забиеш съответния крак или ръка, но все пак по този начин не можеш да се спреш както подобава. Затова най-добре е да не се засилваш много и да се извиеш така, че при спирането да не поемеш удара с шлема си.
Тренирахме отново всичките неща, с които се бяхме занимавали в базата Маями: курс по стрелба, работа с взрив и шаблонни учебни атаки. На неравномерни интервали изстрелвахме срещу бункера управляеми снаряди и операторите трябваше да демонстрират умението си да пускат ключовете веднага, щом светнеше лампичката, която известяваше за приближаването на опасността.
И аз, като всички други, изкарах четири часа на лазера. Нервничех до началото на първото „нападение“, когато разбрах колко малко се изискваше. Лампичката светна, пуснах ключа, оръдието се прицели и, когато дронът се появи над хоризонта — „Б-з-з-т!“ Чудесен цвят — на разтопен метал, разхвърчал се из въздуха. Иначе — нищо особено.