Оргията тази нощ бе главозамайваща, но бе все едно да се опитваш да спиш в центъра на някое парти. Единственото помещение, достатъчно голямо да побере всички ни, бе столовата; тук-таме като пране на простир провесиха чаршафи, за да създадат илюзията за интимна обстановка, сетне символичната каишка бе развързана и осемнайсетте сексуално изгладнели старгейтски мъжкари бяха пуснати на нашите жени — отстъпчиви и непретенциозни, както е прието във войската (и по закон), но и неособено въодушевени, защото трябваше да спят на пода.
Осемнайсетте мъже действаха така, сякаш някой ги заставяше да опитат колкото е възможно повече смени на партньорите, а изпълнението им бе впечатляващо (имам предвид само в чисто количествения смисъл). Онези от нас, които им водеха сметка, образуваха поддържаща агитка за най-надарените. Мисля, че надарени е точната дума.
На утринта, както и на всички последвали утрини, докато бяхме на Старгейт 1, се изсулихме от леглата и се напъхахме в скафандрите, за да излезем навън и да заработим по „новото крило“. Старгейт щеше да е тактическият и логистичен щаб по време на войната, с хиляден постоянен персонал, охраняван от половин дузина тежки крейсери от класа на „Надежда“. Когато започнахме, екипът ни се състоеше от две бараки и двайсет души; когато отпътувахме, имаше четири бараки и пак двайсет души. Бачкането ни едва ли можеше да бъде оприличено на истинска работа, в сравнение с онази на тъмната страна, тъй като разполагахме с добро осветление и за всеки осем часа навън получавахме шестнайсет часа престой на закрито. И никакво нападение с управляеми снаряди за последна проверка.
Когато полетяхме обратно на „Надежда“, никой не се радваше, че си тръгнахме (макар някои от по-популярните жени да бяха заявили, че имат нужда от почивка). Старгейт бе последната лека и безопасна задача, която получихме, преди да вдигнем оръжие срещу тауранците. А и, както бе подчертал Уйлямсън още през първия ни ден тук, нямаше начин да се предвиди какво точно ни престоеше.
Повечето от нас не бяха много ентусиазирани и от колапсаровия скок, който ни предстоеше. Бяха ни уверили, че нямало дори да го усетим, през цялото време щяло да бъде като при свободно падане.
Не бях убеден в това. Като студент по физика бях минал обичайния курс по обща теория на относителността и теориите за гравитацията. По онова време обаче имахме съвсем малко непосредствени данни — Старгейт бе открита, когато учех в началните курсове.
Математическият модел бе достатъчно ясен. Черната дупка Старгейт11 бе идеална сфера с радиус около три километра. Тя се намираше завинаги в състояние на гравитационен колапс, което би трябвало да означава, че повърхността й се свлича към центъра й със скорост почти равна на тази на светлината. Относителността я поддържаше, или поне създаваше илюзията, че съществува… по същия начин, по който за изучаващия относителността цялата реалност става илюзорна и насочена към наблюдателя. Което важи и за изучаващия будизма. Или за призования в армията.
Съществуваше теоретично положение, при което в пространствено-временно съотношение единият край на нашия кораб щеше да се озове точно над повърхността на колапсара, а другият — да изостане на километър отзад (съобразно собствената ни пространствено-временна рамка). В една нормална вселена, това би трябвало да предизвика „приливно-отливни“ напрежения, които да пръснат кораба на парчета и ние да се превърнем в нови хиляда тона разрушена материя от предполагаемата й повърхност, литнали с главата напред наникъде и завинаги, или пък спускащи се към центъра само след една трилионна от секундата. Плащаш си за гяволъка и си получаваш пространствено-временната рамка.
Но стана така, както ни бе казано. Отблъснахме се от Старгейт 1, направихме някои корекции на курса и сетне просто се спускахме в продължение на час.
След това иззвъня камбана и ние се залепихме върху възглавниците си в резултат на внезапното намаляване на ускорението. Вече се намирахме на вражеска територия.
11.
Осем дни се влачихме с понижено ускорение, а на деветия битката започна. Лежахме унили по койките и усетихме двете леки потрепвания при изстрелването на ракетите. Няколко часа по-късно изпука кутията на говорителя.
— Внимание, до целия екипаж! Говори капитанът! Кинсаня, пилотът, бе само лейтенант, но имаше правото да се титулува като капитан на борда на кораба, тъй като тук той бе най-старши, по-старши дори и от капитан Стот.