Откритието отвори сума работа на физиците-математици, които трябваше да предефинират едновременността, сетне да разрушат общата теория на относителността, след което отново да я възстановят. Ала политиците бяха истински щастливи, защото вече можеха да изпратят кораб с колонисти до Фомалхаут на по-ниска цена, отколкото някога бе струвало основаването на форпост на Луната. А имаше и маса народ, който политиците умираха да пратят там, на славно пътешествие, вместо да го оставят да създава смутове у дома.
Корабите винаги се придружаваха от автоматична сонда, която ги следваше на два-три милиона мили разстояние. Ние знаехме всичко за входно-изходните планети, малки отломки, които кръжаха около колапсарите; целта на дрона3 — сонда бе да се завърне и да извести, в случай, че корабът се трясне в планетата с 0,999 от скоростта на светлината.
Подобна катастрофа изобщо не се състоя, но един ден у дома почти на куц крак се довлече самотен дрон. След като данните, които носеше, бяха анализирани, се оказа, че корабът на колонистите е бил преследван и разрушен от друг кораб. Беше се случило в близост до Алдебаран, в съзвездието Телец4, но тъй като „алдебаранец“ е малко трудничко за произнасяне, врагът бе назован „тауранец“.
След този случай корабите с колонисти пътуваха с въоръжена охрана. Тя често летеше и сама, докато накрая колонизационната група не бе сведена само до UNEF5.
С ударение върху „армия“.
По-късно някой умник от Общото събрание реши, че трябва да разположим войска от пехотинци, която да охранява входно-изходните планети до най-близките колапсари. Това от своя страна доведе до Закона за военната повинност на елита от 1996 г. и до най-елитната войска в цялата военна история.
И ето ни сега, петдесет мъже и петдесет жени, всички с коефициент на интелигентност над 150, физически необикновено здрави и силни, си мааме най-елитно през калта и кишата на средно Мисури и разсъждаваме върху безполезността на уменията си да строим мостове в светове, където единствената течност ще е някоя случайно останала локва течен хелий.
3.
След около месец заминахме на последното си учение — маневри на планетата Харон. Макар и близо до перихелия му, в сравнение с Плутон тя се намираше почти двойно по-далеч от Слънцето.
Транспортният кораб за превоз на войски бе преоборудван „конски вагон“ — строен да поеме двеста колонисти и съответното количество растения и добитък. Не си мислете обаче, че бе просторен, само защото броят ни бе наполовина по-малък. Повечето свободно място бе заето от допълнителни количества реакторна маса и оръжия.
Цялото пътуване трая три седмици, през първата половина ускорявахме до 2 g, а през втората — намалявахме скоростта. Най-високата ни скорост, когато префучахме покрай орбитата на Плутон, бе около една двадесета от скоростта на светлината — относителността дори не успя да надигне дяволската си глава. Три седмици да разнасяш насам-натам двойно по-голямото си тегло… е, не е като на пикник. Правехме някои предпазливи упражнения по три пъти на ден, но останахме в хоризонтално положение колкото е възможно по-дълго. И въпреки това имахме няколко счупени кости и тежки изкълчвания. Мъжете трябваше да носят специални поддържащи приспособления и бандажи, инак подът щеше да се застеле с откъснатите им органи. Беше почти невъзможно да се спи; от кошмари, че се задушаваш или се смачкваш, от това, че трябва непрекъснато да се въртиш, за да си облекчиш кръвообращението и за да не се образуват рани от лежането. Едно от момичетата бе толкова изтощено, че едва не проспа момента, когато реброто й разкъса тялото и щръкна навън.
И преди това бях излизал в космоса на няколко пъти, но когато най-сетне забавянето на скоростта бе преустановено и преминахме в режим на свободно падане, единственото, което усетих, бе огромно облекчение. Някои обаче не бяха излизали в космоса, ако не броим обучението ни на Луната, и неочакваното замайване и загубата на ориентация направо ги смаза. Ние, по-опитните, чистехме подире им — носехме се из жилищните помещения със сюнгери и инспиратори, за да изсмучем наполовина смлените хапчета „Високопротеинов концентрат, с малка утайка и аромат на телешко (Соя)“.
Докато се спускахме от орбита, Харон се виждаше добре. Нямаше обаче кой знае какво за гледане. Представляваше замъглена, белезникава сфера с няколко петна върху нея. Приземихме се на около двеста метра от базата. Към кораба се скачи херметизирана верижна машина, тъй че нямаше нужда да обличаме скафандри. С подрънкване и скърцане се намърдахме в главната сграда — безлична кутия от сивкава пластмаса.