След като заговорихме за логика, първоначалният въпрос бе защо се налага логистичен компютър да върши работата на човека? Или пък… е, хайде, пак се отплеснах.
Зелената светлинка започна да премигва и аз машинално натиснах с брадичката си ключа. Налягането спадна до 1,3 и чак тогава осъзнах, че бяхме живи и че бяхме спечелили първата схватка.
Но бях прав само отчасти.
4.
Тъкмо затягах колана на туниката си, когато пръстенът ми изпищя и се наложи да го вдигна до ухото си, за да мога да чувам. Обаждаше се Роджърс.
— Мандела, върви да провериш хората в отсек 3. Там се е случило нещо; Далтън ги е декомпресирал от пулта за управление.
Отсек 3 — това бе отрядът на Меригей! Втурнах се бос по коридора и пристигнах, тъкмо когато отвориха вратата на компресионната камера отвътре и започнаха да се измъкват навън.
Пръв се появи Бергман. Хванах го за ръката.
— Какво, по дяволите, става, Бергман?
— А? — той се взря в мен, все още замаян, като всеки, който излиза от камерата. — А, ти ли си, Мандела? Не знам. Какво имаш предвид?
Надзърнах зад вратата, без да изпускам ръката му.
— Закъсняхте, бе човече, закъсняхте с декомпресията. Какво се случи?
Той поклати глава, опитвайки се да проясни мислите си.
— Закъсняхме ли? Какво искаш да кажеш? Ъ-ъ-ъ, с колко закъсняхме?
За пръв път погледнах часовника си.
— Не прекалено… — Исусе Христе! — Ъ-ъ-ъ, влязохме в 05,20, нали така?
— Да, мисля, че беше така.
Всред неясните фигури, които си проправяха път между подредените в редици койки и плетеницата от шлангове, все още не се забелязваше Меригей.
— Закъсняхте само с няколко минути… но нали трябваше да бъдем в компресия четири часа, дори по-малко. А сега е 10,50.
— Хм — отново поклати глава той. Пуснах го и се отдръпнах, за да направя място на Щилер и Деми да излязат през вратата.
— Тогава значи всички са закъснели — рече Бергман. — И няма нищо страшно за нас.
— Хм — Non Sequiturs13.
— Добре, добре. Хей, Щилер? Виждал ли си… В камерата отекна вик:
— Санитар! САНИТАР!
Някоя друга, но не Меригей, излизаше навън. Изблъсках я грубо от пътя си, нахълтах през вратата и паднах върху някого, сетне пълзешком се добрах до Струве, помощникът на Меригей, който се бе изправил до една клетка и говореше високо и бързо в пръстена си.
— …и преливане на кръв, за Бога, трябва… Да, Меригей беше тази, която лежеше още в скафандъра си…
— … Далтън ни съобщи…
… и всеки квадратен сантиметър от нея бе покрит с ярка, лъскава кръв…
— … не е могла да излезе от „пашкула“… … започваше като възпалена ивица над ключицата й, продължаваше, минаваше между гърдите й и стигаше до гръдната кост…
–… тогава натиснах…
… и се отваряше в разрез, който ставаше все по-дълбок със спускането си към корема, където свършваше…
— … да, тя още е…
… на няколко сантиметра над пубиса се подаваше обвито в ципа черво…
— …Окей, лявото бедро, разбрах. Мандела… Беше все още жива, сърцето й пулсираше, но окървавената й глава се люлееше отпуснато, присвитите й очи се бяха забелили, а когато издишваше едва-едва, в ъгълчетата на устните й всеки път се появяваха и се разпукваха мехурчета червеникава пяна.
–… татуирано е на лявото й бедро. Мандела! Ела на себе си! Подхвани я отдолу и виж каква кръвна група…
— НУЛЕВА ГРУПА, РЕЗУС ФАКТОР — ОТРИЦАТЕЛЕН. Дявол да го вземе! — Нима не бях виждал тази татуировка десетки хиляди пъти?
Струве препредаде информацията, а аз изведнъж се сетих за пакета за първа помощ на колана си, отворих го и затършувах из него.
Спри кръвотечението — превържи раната — третирай срещу шок, това изискваше инструкцията. Забравих, май имаше още нещо… осигури достъп на въздух. Тя дишаше, ако това са имали предвид. Но как да спреш кръвта или да я превържеш с този малък притискаш бандаж, след като раната е дълга почти метър? Виж, да третирам срещу шок — това можех. Измъкнах зелената ампула, поставих я върху ръката й и натиснах бутона. Сетне внимателно положих стерилизираната страна на бандажа върху излязлото черво, прекарах еластичната ивица под кръста й, нагласих го на минимален натиск и залепих краищата.
— Може ли да се направи още нещо? — попита Струве.
Отдръпнах се назад, чувствах се безпомощен.
— Не знам. Ти какво ще ме посъветваш?
— Аз съм толкова лекар, колкото си и ти. — Беше се загледал във вратата. Сви юмрук и бицепсът му изпъкна. — Къде, по дяволите, се мотаят? Имаш ли в пакета морфин-плекс?
— Да, но някой ми каза, че не бива да го инжектирам при…
— Уилям?
Очите й се отвориха и тя се помъчи да надигне глава. Втурнах се към нея и я подхванах.