Сетне Сири спомена някои градове и градчета — всички искаха да научат нещичко за родния си кът — и, в общи линии, картината не изглеждаше чак толкова мрачна колкото бяхме очаквали.
В отговор на един груб въпрос Сири отвърна, че употребявал козметика не защото бил хомосексуалист; всички се носели така. Реших да си остана индивидуалист и да нося само собственото си лице.
Събрахме се с оцелелите членове от екипажа на „Земна надежда II“ и поехме с този крайсер към Земята, докато специалистите останаха да анализират повредите на „Анивърсъри“. Комодорът щеше да бъде разпитан, но, доколкото узнахме, май нямаше да го съдят.
Дисциплината по пътя към дома бе доста охлабена. За седемте месеца прочетох трийсет книги, научих се да играя „го“, прочетох на желаещите курс по елементарна физика въз основа на остарелите си научни познания и се привързах още повече към Меригей.
7.
Не бях се замислял много за това, но на Земята естествено се оказахме знаменитости. В Кейп14 Генералният секретар ни приветства лично; беше много възрастен, слабичък чернокож на име Якубу Оюкву. Присъстваха стотици хиляди, може би милиони зрители, струпани непосредствено до пистата за приземяване.
Генсекът се обърна с реч към множеството и към новинарите, сетне офицерите от „Земна надежда II“ си изпяха познатата песен, докато ние малко или много търпеливо стояхме в тропическата жега.
Отлетяхме за Джаксънвил с голям вертолет — там се намираше най-близкото международно летище. Самият град бил построен наново долу-горе така, както ни бе обяснил Сири. Човек не можеше да не бъде впечатлен.
Първото, което видяхме, бе самотна сива планина, леко неправилен конус, който се появи над хоризонта и бавно наедряваше. Градът бе разположен в средата на сякаш безбрежната шарена черга от засети поля; в него се вливаха десетки пътища и железопътни линии. Окото виждаше тези пътища — изящни бели нишки, върху които машините пъплеха като ситни бръмбарчета, но мозъкът отказваше да съчетае визуалната информация с представата за нещо с такива размери. Прекалено внушителен бе целият този комплекс.
Приближавахме все по-близо и по-близо — от възходящите въздушни потоци вертолетът се друсаше — докато най-сетне сградата сякаш се превърна в светлосива стена, която се простираше докъдето стигаше погледът. Приближихме още и вече можехме да различим ясно точиците, които представляваха хора; една от тях бе на някакъв балкон и може би ни махаше.
— Не можем да се приближим повече — съобщи пилотът по вътрешната уредба, — без да се включим в насочващата система на града, която ще ни прихване и ще ни застави да кацнем на покрива. А летището е на север.
Завихме и се отдалечихме през сянката, която хвърляше градът.
Летището не ни учуди особено. Беше по-голямо от всички, които съм виждал преди, но традиционно като проект: с централен терминал като главина на колело и с монорелси, дълги близо километър, които водеха към по-малки терминали, където се товареха и разтоварваха самолетите. Прескочихме всички терминали, кацнахме до един стратосферен лайнер на „Суисеър“ и отидохме пеша от вертолета до самолета. Пътят ни бе отцепен, а радостното множество ни аплодираше. След като шест милиона души разчитаха на социални помощи, предполагам, че не е много трудно да се организират тълпи от посрещачи за подобни случаи.
Боях се, че щеше да ни се наложи да изслушаме още речи, но вместо това поехме в редица право към самолета. Докато множеството се разпръскваше, стюарди и стюардеси разнесоха сандвичи и напитки. Няма думи, с които да се опише вкуса на сандвич с пиле и салата, полети с една студена бира, след като две години си дъвкал рециклирани лайна.
Господин Оюкву ни обясни, че отиваме в Женева, в сградата на Обединените нации, където същата вечер ще бъдем чествани от Общото събрание. По-скоро ще ни покажат на Общото събрание, помислих си аз. Каза ни също, че там повечето от нас щели да бъдат посрещнати от свои родственици.
Издигнахме се над Атлантика, водите му ми се сториха неестествено зелени. Любопитен бях да узная причината, дори се канех да попитам стюардесата, но после се досетих. Това бе ферма. Четири големи сала (трябва да бяха огромни, но нямах представа на каква височина се издигаха) се движеха в бавен тандем през зелената повърхност, като всеки от тях оставяше зад себе си синьо-черни откоси, които бавно избледняваха. Преди да кацнем ме осведомиха, че събирали някакво тропическо водорасло, отглеждано за фураж.