— Ясно, схванах. С две години съм по-възрастен от теб.
— Именно. Можете да избирате дали да прекарате остатъка от живота си на социални помощи или да се върнете в армията.
— Няма какво да избираме — рече Меригей. — Помощите.
Аз се съгласих.
— Щом пет или шест милиарда дути могат да си живеят прилично без професия, аз също ще мога.
— Те са свикнали от детство — каза Майк. — И това тяхното съвсем не е „приличен живот“, както ти го наричаш. Повечето просто си седят, пушат наркотици и зяпат холо15. Получават толкова храна, колкото да поддържат калорийния си баланс. Месо — веднъж в седмицата. Дори и с помощи за първа категория.
— Това няма да е нещо ново за нас — рекох аз. — Поне що се отнася до яденето — в армията ни хранеха тъкмо така. Колкото до останалото, както каза, аз и Меригей не сме отрасли с него; едва ли ще можем да си седим ей така, полудрогирани и да зяпаме по цял ден в куба.
— Аз рисувам — рече Меригей, — винаги съм искала да се установя някъде, за да мога да се усъвършенствам.
— А аз пък мога да продължа да уча физика, нищо, че няма да защитя научна степен. И да се заема с музика или с писане, или… — обърнах се аз към Меригей, — с някои от онези неща, за които ни говори сержантът на Старгейт.
— Тъкмо ще се присъединиш към Новото Възраждане — произнесе равнодушно Майк и запали лулата си. Бе напълнена с тютюн и ухаеше превъзходно.
Той сигурно забеляза моето желание.
— Ох, ама и аз съм един домакин — извади от кесията си хартийки и сви сръчно един фас. — Ето. Меригей?
— Не, благодаря. Щом казвате, че е толкова трудно човек да се снабди с тютюн, най-добре е да не се връщам към предишния си навик.
Той кимна и отново разпали лулата си.
— Никому не е донесъл хубаво. За предпочитане е човек да тренира ума си, за да разпуска и без тютюна — обърна се той към мен. — Армията поддържаше антираковите ви системи, нали?
— Разбира се. — Нямаха полза някой от нас да умре по един тъй невойнишки начин. Запалих тънката цигара. — М-м, прекрасно нещо.
— Тоя тютюн е по-свестен от всичко, с което можеш да се сдобиеш тук, на Земята. И лунната марихуана я бива повече. Не те гипсира толкова силно.
Мама влезе и седна.
— Вечерята ще бъде готова след минута. Дочух, че Майк отново ви занимава с некоректните си сравнения.
— Какво им е некоректното? С тази земна марихуана след два-три фаса и си готов зомби.
— Поправка: ти ще се превърнеш на зомби. Защото просто не си привикнал.
— Добре, де, добре. Послушното момченце не бива да спори с майка си.
— Не и когато тя е права — рече тя, изведнъж изгубила чувството си за хумор. — Е, деца, обичате ли риба?
Няколко минути обсъждахме колко бяхме изгладнели, което бе една напълно безопасна тема, а сетне се заехме с голямата бяла мексиканска риба, сервирана с гарнитура от ориз. Беше първото истинско ястие, което Меригей и аз излапахме с охота след цели двайсет и шест години.
8.
И аз, като всички останали, на следващия ден дадох интервю за „куба“. Беше отчайващо преживяване.
Коментаторът:
— Сержант Мандела, вие сте един от най-отличените войници в UNEF.
Аз:
— Вярно, всички ние получихме по цяла шепа орденски лентички на Старгейт.
Коментаторът:
— Участвал сте в прочутата кампания на Алеф, първата истинска битка с тауранците, и току-що се връщате от нападението срещу Йод-4.
Аз:
— Е, човек не би могъл да го нарече…
Коментаторът:
— Преди да заговорим за Йод-4, вярвам, че на зрителите ще им е много интересно да узнаят вашите лични впечатления от противника, тъй като сте един от малцината, които са се срещали с него лице в лице. Изглеждат доста ужасно, нали?
Аз:
— Ами, да; сигурно сте видели снимките. На тях не личи единствено устройството на кожата им. Тя е люспеста и набръчкана, като на гущер, но е светлооранжева.
Коментаторът:
— И каква миризма излъчват?
Миризма ли?
Аз:
— Нямам никаква представа. Единственото, което човек може да помирише в космически скафандър, е самия себе си.
Коментаторът:
— Ха, ха, разбирам. Онова, което ме интересува, сержант, е какво почувствахте Вие, когато видяхте противника… Страх, отвращение, ярост или нещо друго?
— Ами, първия път изпитах боязън и отвращение. Повече — страх, но това бе преди битката, когато над нас прелетя един самотен тауранец. По време на същинския бой се намирахме под влиянието на предизвикваща омраза хипноза — бяха ни програмирали на Земята и задействаха внушението с една ключова фраза — не изпитах нищо друго, освен тази нагласена ненавист.