Срещуположната част на демонстрационния куб представляваше прозрачна стена, обърната към голяма зала, табелката на която я определяше като „Kontrollezimmer“16. Зад стъклото се виждаха стотици техници, подредени в редички и колонки, всеки със собствена конзола, с почти плоско холо, обградено от циферблати и бутони. В залата цареше някаква заредена с електричество, работна атмосфера; повечето от хората носеха на главите си слушалки и разговаряха с колегите си посредством микрофони, докато драскаха нещо в бележниците си или прещракваха бутоните; други пък бъбреха направо през конзолите си, а слушалките им висяха на вратовете. Много малко столове бяха празни — притежателите им крачеха важно-важно из залата. Автоматична транспортна лента, която разнасяше кафе, минаваше нагоре между две редици и надолу между други две.
Иззад стъклото се долавяше само лек шепот, но вътре сигурно цареше адска врява.
Във фоайето имаше още двамина души и ние ги дочухме да казват, че отиват да надникнат в „мозъка“. Последвахме ги по един дълъг коридор към друг наблюдателен пункт, доста по-скромен в сравнение с помещението, което гледаше към залата за управление; оттук съзряхме компютрите, които обединяваха Женева в едно цяло. Единственото осветление в коридора бе слабата, студена синя светлина, която идваше от помещението под него.
В сравнение със залата за управление компютърната бе по-малка. Размерите й бяха приблизително колкото на ромбоидното поле в бейзболно игрище. Компютърните блокове бяха поместени в безлични, сини кутии с най-различни размери, съединени чрез лабиринт от стъклени тунели с височина колкото един човешки бой, снабдени с шлюзове, разположени на равни разстояния. Очевидно системата позволяваше достъп за ремонт до един отделен елемент в случай на авария, докато останалата част от залата оставаше винаги при температура, близка до Абсолютната нула, за да се постигне свръхпроводимост.
Макар че тук липсваше нервозната активност на залата за управление, да не говорим за шума и блъсканицата на приземния стаж, компютърната зала бе дори още по-внушителна и по своему статична: човек имаше усещането за огромна, неподозирана сила, държана в подчинение; своего рода светилище на реда, целеустремеността и интелигентността.
Двойката, която следвахме, ни осведоми, че на този етаж нямало повече нищо интересно, освен зали за конференции и заети чиновници. Върнахме се в асансьора и се качихме на втория етаж, който представяше главната търговска галерия.
Тук вече книгата-карта се оказа много полезна. Галерията се състоеше от стотици магазини и „открити“ пазари, подредени в квадратни „решетки“, пресичащите се подвижни тротоари оформяха каретата, в които бяха събрани сродните по характер магазини. Отидохме в централния магазин, който се оказа фантастична реконструкция на архитектурата на средновековно селище. В него имаше барокова църква, чиято островърха кула, благодарение на холографската илюзия, изглеждаше четири пъти по-висока, отколкото бе всъщност. Гладки мозайки по стените, изобразяващи примитивни религиозни сцени, калдъръми, подредени по изкусен начин, фонтан, чиито водни струи излизат от устата на чудовища… Купихме си чепка грозде от един продавач на открито (илюзията се разруши, когато той си получи купона и подпечата талона за хранителните ми дажби) и се разходихме по тесните павирани улички; много ни хареса. Зарадвах се, че Земята бе намерила време, енергия и ресурси да построи нещо подобно.
Имаше объркващо разнообразие от стоки и услуги, а и ние разполагахме с достатъчно пари, но предполагам, че бяхме изгубили навиците си да пазаруваме и нямахме представа за колко време щяха да ни стигнат финансите.
(Въпреки мрачните прогнози на генерал Ботсфорд, в момента ние притежавахме истинско богатство. Бащата на Роджърс бе някакъв суперадвокат, специалист по данъците и тя му спомена за нас — трябваше да платим данъци само върху средните ни годишни доходи. В крайна сметка ми останаха 280 000 долара.)
Пропуснахме третия етаж, където се помещаваха предимно средствата за комуникация и информация, защото се бяхме мотали из него предишния ден, когато ходихме да ни интервюират. Изкушавах се да си поговоря с онзи, който бе изопачил думите ми в интервюто, но Меригей ме убеди, че няма да има никаква полза от това.