Купих една алпинистка кислородна бутилка от магазин за спортни стоки и дори успях да се снабдя с антибиотици на черния пазар, чрез един тип, с когото се запознах в някакъв бар в центъра на Вашингтон. Но мама бе тъй зле, че любителското ми лечение не можеше да й помогне. Живя още четири дни. Служителите от крематориума имаха същите неподвижни усмивки.
Опитах да се свържа с Майкъл, но телефонната компания не пожела да приеме поръчката ми, докато не подпиша договор и не им преведа 25 000 долара в облигации. Принудих се да поискам паричен трансфер от Женева. Преписката ми отне половин ден.
Най-сетне се свързах с Майк и му съобщих без предисловие:
— Мама умря.
За една секунда радиовълните стигнаха до Луната, а на следващата се върнаха.
— Не се учудвам — въздъхна той. — През последните десетина години всеки път, когато се връщах на Земята, се чудех дали ще я намеря все още жива. И двамата не разполагахме с достатъчно парични средства, за да поддържаме постоянна връзка.
В Женева ни бе казал, че писмо от Луната до Земята струвало 100 долара плюс 5000 долара данък. Така се обезсърчаваха контактите на лунните колонисти, които ООН считаше за непокорна, но все пак необходима сбирщина от отцепници.
Потъгувахме малко заедно и сетне Майк възкликна:
— Уили, Земята не е за теб и за Меригей; вече го знаете. Елате на Луната. Тук човек все още може да се чувства личност. Във всеки случай не изхвърляме хората през шлюза, само защото са навършили седемдесет.
— Ще трябва отново да постъпим в UNEF…
— Вярно, но няма да ви се налага да се биете. Май им трябвате най-вече като инструктори. В свободното си време тук можещ да учиш, да осъвремениш познанията си по физика, може да се заемеш евентуално и с изследователска работа.
Поговорихме още малко, общо три минути. Върнаха ми обратно 1000 долара.
През нощта обсъждахме с Меригей как да постъпим. Може би решението ни щеше да бъде по-различно, ако не бяхме отседнали тук, заобиколени от живота и от смъртта на мама, но когато зората се сипна, гордата, амбициозна и пресметлива красота на Рифтън вече ни се струваше някакси злокобна и тлетворна.
Събрахме багажа си в две чанти, прехвърлихме парите си в „Тайко Кредит Юниън“17 и взехме монорелсовия до Кейп.
10.
— В случай, че това ви интересува, вие не сте единствените ветерани, които се завърнаха.
Офицерът по вербуването бе мускулест лейтенант от неопределен пол. Хвърлих на ум ези-тура и се падна тура.
— Доколкото знам, по последни данни, са се записали още деветима — добави тя с леко дрезгав тенор. — И всичките са подали заявления за Луната… Може би тук ще намерите приятели. — Тя ни подаде два непретенциозни формуляра. — Подпишете ей-тук и отново сте във войската. Като младши лейтенанти.
Формулярът представляваше проста молба да бъдеш назначен отново на военна служба; всъщност ние изобщо не бяхме напускали UNEF, след като бяха удължили срока на службата, но бяхме преминали на второ разпореждане. Прегледах внимателно формуляра.
— Тук няма нищо за гаранциите, които ни бяха обещани на Старгейт.
— Какви гаранции? — попита тя с учтивата, механична усмивка на земянка.
— Бяха ни обещали избор на вида и мястото на службата. В този договор няма нищо подобно.
— Не с необходимо. Армията ще…
— Аз мисля, че е необходимо, лейтенант. И й върнах формуляра. Меригей — също.
— Нека да проверя.
Тя стана от писалището и изчезна в някакъв офис. Говори известно време по телефона, сетне до нас достигна бръмченето на принтер.
Върна се със същите листи, на които сега под имената ни допълнително бе отпечатано: ГАРАНТИРАНО МЯСТО НА СЛУЖЕНЕ (ЛУНАТА) И ВИД НА СЛУЖБАТА (СПЕЦИАЛИСТИ ПО БОЙНО ОБУЧЕНИЕ).
Минахме през медицински преглед и проба за нови бойни скафандри. На следващата сутрин хванахме първата совалка и излязохме на орбита. Няколко часа се наслаждавахме на нулева гравитация, додето прехвърляха товара на една прилична на паяк совалка с тахионен движител. После отлетяхме към Луната и кацнахме в базата Грималди.
На вратата на общежитието за временно приходящи офицери някой шегобиец бе написал: „Надежда всяка тука оставете“. Получихме кабинка за двама и започнахме да се преобличаме.
Някой почука два пъти отвън.
— Поща, сър.
Отворих вратата и сержантът, застанал пред нея, ми отдаде чест. В първия момент само го изгледах озадачено, но сетне се сетих, че вече бях офицер и отвърнах на поздрава му. Подаде ми два еднакви факса. Дадох единия на Меригей. Навярно сърцата ни едновременно спряха да бият: