Бойният костюм с конструиран така, че да запази тялото ти колкото е възможно повече. Ако загубиш част от ръка или крак, една от шестнайсетте остри като бръснач диафрагми се затваря около крайника ти със силата на хидравлична преса, клъцва го чистичко и запечатва костюма, преди да умреш от експлозивна декомпресия. След това системата обгаря остатъка, прелива изгубената кръв и ти инжектира „сока на щастието“ и анти-шокови лекарства. И тъй, или умираш щастлив, или, ако другарите ти продължат и надделеят в битката, те отнасят накрая до лечебницата на кораба.
Докато спях, потънал и черен памук, нашите бяха спечелили този рунд. Събудих се в лазарета. Беше претъпкано. Лежах в средата на дълга редица от болнични легла, във всяко от които се намираше някой, който беше до три четвърти (или в още по-малка степен) запазен благодарение способността на скафандъра си за травматично поддържане. Двамата корабни лекари не ни обръщаха внимание; застанали под яркото осветление на операционните маси, те се бяха отдали на кървавите си ритуали. Дълго време ги наблюдавах с присвити зеници. На силната светлина кръвта по зелените им престилки приличаше на грес, а обездвижените тела — на странни, крехки машини, които докторите настройваха. Тези машини проплакваха насън, а механиците им прошепваха окуражителни думи, докато подреждаха изпоцапаните си в червено масло инструменти. Гледах, спях и се събуждах всеки път на различни места.
Най-сетне отворих очи в обикновен отсек. Бях привързан и поставен на изкуствено хранене, тук-там по мен бяха закачени биосензорни електроди, но наоколо нямаше никой, единственият друг човек в малката стая бе Меригей, която спеше на койката до мен. Дясната й ръка бе ампутирана над лакътя.
Не я събудих, просто я гледах дълго, дълго и се мъчех да сложа в ред чувствата си. Опитвах да преодолея ефекта на психотропните лекарства, с които ме бяха натъпкали. Докато гледах пънчето на ампутирана й ръка, не изпитвах нито съчувствие, нито отврата. Насилих първата си реакция, сетне — втората, но в крайна сметка не се получи нищо. Възприемах я така, сякаш винаги е била в това състояние. Дали усещането ми се дължеше на наркотиците, на хипнозата или на любовта? Трябваше да почакам, за да разбера.
Клепачите й се повдигнаха внезапно и аз осъзнах, че е била будна отдавна, но ми бе дала време за размисъл.
— Здравей, счупена играчко — каза тя.
— Как… как се чувстваш? — Остроумен въпрос. Тя сложи пръст върху устните си и го целуна — познат жест.
— Тъпо и сковано, въобще не мога да отлепя. Радвам се, че вече не съм войник — усмихна ми се тя. — Казаха ли ти? Заминаваме за Хевън.
— Не. Знаех си, че ще отидем или на Небето, или на Земята.18
— Хевън е за предпочитане.
— Както и навсякъде другаде, все ще ни е по-добре.
— Иска ми се вече да съм там.
— След колко време? — поинтересувах се аз. — След колко време ще пристигнем?
Тя се преобърна по гръб и се вторачи в тавана.
— Трудно е да се каже. С никого ли не си разговарял?
— Току-що се събудих.
— Пристигнала е нова директива, за която не си направиха труда да ни съобщят по-рано. „Сангре и Виктория“ има заповеди за изпълнение на четири бойни задачи. Трябва да продължим да се сражаваме, докато не изпълним и четирите. Или докато не претърпим такива загуби, че мисията ни да се обезсмисли.
— И докога така?
— Аз също се чудя. Вече изгубихме една трета от хората и въпреки това ни пращат на Алеф-7. Рейд за „гащи“.
Беше нов жаргонен израз за този тип операции, който означаваше, че трябваше да съберем таурански артефакти и да заловим пленници, ако е възможно. Опитах се да си обясня произхода на тоя израз, но единственото обяснение, което ми хрумна, беше наистина идиотско.
На вратата се почука само веднъж и в стаята нахлу доктор Фостър. Той плесна с ръце.
— И още сте в отделни легла? Меригей, мислех си, че си се възстановила.
Фостър бе готин тип. Пламенна педеруга, но проявяваше шеговита толерантност към неизлекуваните от хетеросексуалността.
Прегледа пънчето на Меригей, а сетне и моето. Мушна в устите ни термометри, за да не можем да бъбрим. Когато ни заговори, бе сериозен и прям.
— Изобщо не възнамерявам да ви баламосвам със сладки приказки. И двамата плувате в „сока на щастието“. Получените рани няма да ви безпокоят, докато сте на този режим. За мое собствено удобство ще ви държа упоени, докато стигнете до Хевън. Трябва да се грижа за двайсет и един човека с ампутирани крайници. Не можем да си позволим двайсет и един психиатрични случая. Радвайте се на спокойствието си, докато все още го имате. Особено вие двамата, след като навярно възнамерявате да останете заедно. Протезите, които ще получите на Хевън, ще работят чудесно, но всеки път, когато ти погледнеш механичния му крак, а ти пък — ръката й, ще си мислите какъв късметлия е бил другият. Непрекъснато ще ви навестява споменът за болката и чувството за загуба… И само след седмица може да се хванете за гушите. Или пък да споделите своята, макар и безрадостна обич през остатъка от живота си. Възможно е да успеете да преодолеете психологическата бариера и да си вдъхнете кураж и увереност един на друг. Но не се самозалъгвайте, ако това не стане.