Бе 2189 „земна“ година, а аз бях станал на 215 години, божичко, глей го ти този дъртак. Дайте лепта на бедния старец — е, не, няма нужда. Докторът, който ме прегледа, ми каза, че заработените от мен пари щели да бъдат прехвърлени от Земята на Хевън. С капитализираните лихви, чак ми беше неудобно, малко не ми достигаше да стана милиардер. Той отбеляза, че на Хевън съм щял да намеря достатъчно начини да си похарча милиарда.
Първо се заеха с най-тежко ранените, затова преди да ме оперират минаха няколко дни. Сетне се събудих в стаята си и видях, че бяха присадили протеза към пънчето ми — сложна структура от лъскав метал, която според моето необучено око наподобявате крак на човешки скелет. Протезата изглеждаше отвратително — бе поставена в прозрачна торба, пълна с течност; от нея излизаха жици и я свързваха с някакъв механизъм в долния край на постелята.
Влезе един санитар.
— Как се чувствате, сър?
Едва не му казах да зареже това проклето „сър“, бях извън армията и смятах да си стоя извън нея и за в бъдеще. Но може би на момчето му харесваше да ме възприема като по-старши.
— Не знам. Малко боли.
— Ужасно ще боли. Почакайте само нервите да започнат да растат.
— Нервите ли?
— Естествено — бърникаше той машината до леглото ми и същевременно разчиташе показанията на индикаторите й. — Как си представяте крак без нерви? Той просто ще си остане неподвижен.
— Нерви ли? Като нормалните нерви? Да не искаш да кажеш, че ако наредя на ходилото си „Помръдни!“ и това нещо ще се помръдне?
— Разбира се.
Той ме погледна с насмешка и отново се върна към заниманията си. Какво чудо!
— Протезирането очевидно с претърпяло голямо развитие.
— Про-те-какво?
— Как да ви кажа, изкуствените…
— О, да, като в книгите. Дървени крака, куки и прочее.
Тоя как ли са го взели на работа?
— Точно така, протези. Като това, което е скачено с остатъка от крака ми.
— Вижте, сър — той остави картона, върху който дращеше. — Отсъствал сте дълго. Това ще бъде крак, досущ като другия ви, само гдето не може да се счупи.
— Правят същото и с ръцете, нали?
— Разбира се, с всички крайници — той се върна към писането си. — И с черен дроб, бъбреци, стомаси, с всички органи. Още се работи по сърцата и белите дробове, но засега се налага да се използват механични заместители.
— Фантастично.
И Меригей отново щеше да бъде цяла.
Той сви рамене.
— Това се прави още отпреди да съм се родил. На колко сте години, сър?
Казах му и той подсвирна.
— Дявол да го вземе! Изглежда вие сте в играта от самото начало.
Акцентът му бе много особен. От граматична гледна точка всичките му думи бяха построени правилно, но звучаха някак фалшиво.
— Да. Участвах в нападението на Епсилон. Алеф-нула.
Бяха започнали да наименуват черните дупки с азбуката на иврит, по реда на откриването им, но буквите свършиха, понеже тези пущини се навъдиха прекалено много и осеяха цялото пространство. Затова почнаха да прибавят числа след буквите; последно чух, че били стигнали до Йод-42.
— Охо, антична история. И как беше тогава?
— Знам ли: по-малко пренаселено, по-хубаво. Преди година, по дяволите — преди столетие — бях на Земята. Зависи каква е гледната ти точка. Бе толкова зле, че отново постъпих в армията. Пълно е с щастливи зомбита, не че искам да обидя някого.
Той сви рамене.
— Никога не съм я посещавал, макар че на хората, които пристигат от там, изглежда им липсва. Може сега да е станало и по-добре.
— Какво, нима си роден на друга планета? На Хевън?
В такъв случай нямате защо да се учудвам на произношението му.
— Роден, пораснал и призован в армията — той прибра писалката в джоба си и сгъна болничния картон до размера на портфейл. — Да, сър. Ангел19 от трето поколение. Най-готината шибана планета в целия UNEF.
Той произнесе съкращението отчетливо, по букви, а не „юнеф“, както бях го чувал винаги досега.
— Е, лейтенант, аз тръгвам. Налага се да проверя още два монитора. — Той отиде до вратата. — Ако ви потрябва нещо, ей там на масата има звънец.
Ангел от трето поколение. Дядовците и бабите му сигурно са дошли от Земята, когато съм бил млад хлапак на стотина години. Запитах се колко ли още планети са колонизирали, докато ме нямаше. Губиш ръка, пораства ти нова, как ви се вижда това, а?
Хубаво би било човек да се установи тук за постоянно и да си поживее цяла година, съответстваща на истинската календарна.
Момчето не ме бе избудалкало за болката. И не беше само присаденият крак, макар и той да болеше ужасно. За да „прихванат“ новите тъкани, трябваше да бъде подтисната съпротивата на тялото ми срещу чуждите клетки; на пет-шест места се появи рак и той трябваше да бъде лекуван отделно и при това доста болезнено.